цветно

Да си намериш другар

Снимка: pixabay.com

Бавно и тихо студът пропълзя в селото. Плъзна се по тревата оставяйки бялата следа на сланата, прегърна есенните цветя за последно и се промъкна през стените на остарелите къщи.

Дядо Иван потръпна, облече старата вълнена жилетка и излезе от къщата си. Пое дълбоко хладния сутрешен въздух, миришещ вече на дим от пушещите наоколо комини. Поизправи приведения си гръб, взе бастуна, който стоеше до вратата и тръгна бавно към гората за още съчки. Зимата е дълга. Знаеше, че не трябва да е неподготвен за студа.

Пътят за гората минаваше покрай гробището и той се зачуди дали да не отиде до неговата Райна, но не се беше сетил поне цветя да й откъсне, та се отказа от тази мисъл.

Вече пет години откакто неговата булка се спомина. Пет години сам в къщата. Децата и внуците бяха по чужбина, идваха си по празниците, но през останалото време нямаше с кого дори да се скара. Цялото селце наброяваше стотина човека, а около неговия дом бяха останали само пустеещи къщи. Единствената раздумка му беше като отиваше в бакалията за хляб. Дядо Иван все по често се улавяше, че си говори сам. Особено вечер след новините по телевизията, когато ядосан избухваше и хулеше крадливите политици.

Старецът спря за малко почивка. Годините вече му тежаха, като воденични камъни, закачени на врата. Пое дълбоко въздух и се огледа наоколо. Есента бе застлала земята с мек, шарен килим и черния път към гората сияеше като пременена невеста.

От мястото, където беше спрял, се виждаше като на длан цялото село. От едната страна имаше планина, която като древен страж ги пазеше от ветровете, а от другата имаше равни полета, които се бяха разпростряли чак до хоризонта. Обичаше това село. Тук се беше родил, тук живя и тук щеше да умре. Не съжаляваше, че не отиде като повечето си съселяни в града.

Само да не беше останал сам.

Скоро стигна до гората и бавно започна да събира съчки. Не бързаше. Колкото толкова. Помагаше си с малката секира, но взимаше само изсъхнали клонки, живото не режеше. Така и той доволен, и природата доволна. На една полянка видя нацъфтяли минзухари, които като слънчеви лъчи надничаха любопитно изпод листата. Набра малко букетче от тях, заметна завързаните дърва на гръб и тръгна към гробището да си поговори с неговата Райна.

Тъкмо си тръгваше от гроба на жена си, когато чу жален вопъл. Като дете, плачещото за майка си. Старецът се зауслушва и тръгна в посока на плача. На няколко метра от гробището, на едно дърво се бе заклещило коте и мяукаше жално.

Дядо Иван въздъхна. Не обичаше котки. Бяха нахални, все искаха да им изпълняваш желанята. Виж, кучетата са друго нещо. Все пак отиде до страдащата животинка и издърпа клона, който я бе заклещил. Свали котето, което вече го гледаше с обожание и си тръгна.

А животното тръгна след него.

- Пшшшт! Махай се! Не обичам котки! - опита се да я изгони стареца. Котето смело се приближи и с мъркане се отърка в крака му.

- Не, не, махай се! - Старецът замахна с бастуна все едно, че ще го удари и котето избяга.

Дядо Иван нарами съчките и тръгна забързан към вкъщи. Небето беше станало оловно сиво и предвещаваше да завали.

През цялото време по пътя дядото се обръщаше да провери дали котето не го следва, но него го нямаше. Прибра дървата под навеса, запали печката и си сипа малко ракия. Първите капки дъжд започнаха да подчукват ритмично по прозореца. Тъкмо си досипваше чашата, когато чу мяукане. Открехна вратата и котето се вмъкна вътре. Веднага започна да мърка и да се гали в краката на дядото.

- Не обичам котки, по дяволите!

Той го вдигна и го доближи до лицето си.

- Чу ли? Не обичам котки!

Котето се протегна и нежно притисна муцунка в лицето му.

Нещо в дядо Иван трепна. Стоеше и гледаше мокрото коте, което така доверчиво мъркаше в ръцете му.

- Какво? - Попита тихо. - И ти ли си самотно като мен?

Мъката заседна като буца в гърлото му. Взе от масата парченце салам, сложи котето до печката и му даде храната.

- Хайде, хапни на топло.

Дядо Иван си беше намерил другар.

Предстоящи събития

Мисъл на деня