цветно

Да си страхлив те прави жертва?

Смелостта. Или по-точно изборът да бъдем смели. Това не е призвание, не е някаква вманиаченост, това е решение.

Сякаш хората забравиха какво означава това да си толкова уверен в себе си, че дори страхът, който изпитваш понякога, в очите ти да гори и да показва на останалите, че никога няма да се откажеш. На всички ни се налага да бъдем смели, когато най-малко го искаме. Когато се чувстваме най-слаби, трябва да се показваме най-силни. И обяснението е просто.

Светът е шантаво място за живеене. Още от раждането ни сме принудени да се борим за оцеляване. В началото е лесно. Но по-нататък започваме да усещаме как реалността ни залива и ни сблъсква с грозотите на живота.

За едно, все още неуко дете (защото всички сме деца) това е голям шок. Никой не иска да повярва, че приказките не съществуват. Чувстваме се излъгани, ограбени, унизени и започваме да изпитваме гняв. В гнева си обвиняваме онези, които не са ни дали възможностите, когато сме имали нужда, светът, че ни е излъгал, родителите ни, че са ни казвали, че е лесно, приятелите ни, че при тях изглежда по-лесно.

Обвиняваме всички, но не и самите нас за това, че ни е страх. Да бъдем жертви е станало много модерно напоследък. Ами ако ние сме жертви, другите се определят като жертви, дори шефовете ни и преподавателите ни се правят на такива... ако всички сме жертви, тогава кой е похитителят?

Това е въпрос, който, задавайки си го, оставаме безмълвни, защото отговор няма. Значи нещо не е наред в твърдението. Ето какво е: никой не е жертва, докато няма опрян пистолет в главата си. Всеки е похитител на самия себе си, защото няма куража да се изправи срещу несгодите и да вземе живота си в собствени ръце.

Ами ако съдбата точно в този момент ни даде всичко, което някога сме имали, на цената на всичко, което сега имаме, няма ли да ни дострашее поне малко да го приемем? Ще си струва ли? Така трябва да гледаме на цената на успеха в каквото и да било. Успехът, това е вечно ходене по конец и поемане на риск след риск.

Да, никой не може да ни го осигури, освен нас самите. Особено когато имаме дори едно-единствено нещо, на което да се опрем и което ни помага да бъдем смели, но трябва да се откажем от него. Животът ни вмомента... разглеждаме ги като даденост, но не са. Във всеки един момент, когато поискаме друг дом, трябва да се откажем от стария. Така функционира светът. Може би не изглежда много оптимистичен, но вероятно би си заслужавало.

Стига да превъзмогнем гордостта си, че не заслужаваме тежкото бреме на раменете си, както и страхът, че няма да успеем. За да стигнем звездите, трябва да се научим да летим, което преди хората са казвали, че е невъзможно, но по-късно бе измислен космическият кораб.

Заради амбицията и стремежа да се създаде нещо уникално и неповторимо, заради желанието то да се подобрява и да се развива всеки ден. Заради това, че някой някога е забравил да се притеснява за хилядите възможности да се провали и за това, че цялата вселена е настроена против него. Затова днес също ни е страх от извънземни, но сме повече любопитни.

Амбицията и страстта към онова, което желаем най-силно - това трявба да ни води за носа и да ни показва правилния път. Да ни изправя отново на крака, когато бъдем съборени на земята, неспособни да се вдигнем сами. С очи, широко отворени, почти немигащи, взиращи се във всичко около нас, пресъздавайки го по нашия си начин.

Със съзнанието, че умеем да губим понякога и е нормално, с идеята, че няма невъзможни неща, ако са възможни дори в мечтите ни, че няма изгубена кауза, ако поне един глупак все още се бори за нея.

Мисъл на деня