цветно

Да стигнем пак до онзи ръб

Един за друг ли сме с теб? Или не съвсем? Половинчата ли е нашата история? Или пък е от онези истинските, трудните?

И прошката достатъчна ли е, за да изтиска от нас токсичната отрова на бремето от преди? Изисква се сила или самопотъпкване, за да се опиташ да подредиш нехайно нахвърляните истини?

Или пък отново ни е навестил онзи стар, развратен познайник страхът? Застанал упорито някъде там... по средата... препречващ пътя за напред.

А да те обичам стига ли? Стига ли за теб? Стига ли за мен? Отговорите винаги са били някъде там... из мъглата на съмненията. Но лутането вече не помага. Нещо ново трябва. Нещо друго. Нов маршрут.

Да застанеш на ръба и да вървиш по него. Опасно, страшно, но там поне е ясно. Екстремността на височината му е успяла да прогони дори и гъстата мъгла. Да впрегнеш всички останали ти сили и да намериш своя най-рискован ръб, на който да се покатериш.

Да застанеш върху него, за да видиш ясно... да се престрашиш и да надвиеш себе си, за да направиш първата крачка и да тръгнеш по най-опасната му част. На ръба. Там, където съмненията остават някъде отдолу.

Там, където адреналинът надмогва всички страхове и тялото ти реагира единствено на движенията, които биха те извели от опасността. Там, където няма нищо друго освен истина. Кристално ясна истина. Ще я видиш не с очи, а със сърце.

Там на онзи твой най-страшен ръб... до който никога досега не си припарвал, защото не знаеш какво ще откриеш. Защото не знаеш дали изобщо ще успееш да го достигнеш.

Там... да стигнем пак до онзи ръб. Това ни трябва. За да видим. За да разберем... половинчата ли е нашата история или пък е от онези истинските, трудните...?

Автор: Соня Божкова / Източник: Щъкащо / Снимка: wdigfh.wordpress.com

Cъбития

Мисъл на деня