Дъхът на люляк ми напомня за мама
ДЪХЪТ НА ЛЮЛЯК и бял карамфил ми напомнят за мама,
синя рокля, смолиста коса, двора окъпан и летен,
един бухнал хинап, две смокини, които отдавна вече ги няма,
една сребърна небесна пендара над лятната вечер.
Тъй е мило и толкоз естествено да бликне песен –
в този миг от птиците, от шума на вятър, който играе с листата,
от крилете на нощен гълъб, който гука унесен
над мен и над моя спомен, над лехите с цветята.
Разхождам се само на сън, от там не минавам отдавна.
Знам, че орехът пред вратата е тъжен самотник и страда,
той ни люлееше, пускаше дълги филизи, пазеше сянка,
която пълзеше ритмично по каменната ограда.
Кой ме доведе тази вечер, дворът в трева е потънал,
ще ме размекне до край тишината, може и да заплача,
надвесена над ситните бели кокичета до камъша, в левия ъгъл,
които като светъл спомен озаряват наоколо здрача.
