цветно

Десет неща, за които ми пука feat. Валентина Вълчева

личен архив/Валентина Вълчева

Валентина е писател, библиотекар в Регионална Библиотека ''Михалаки Георгиев", град Видин и майка на както тя би ги описала ''две хуни''. Към днешна дата има две издадени книги на българския пазар - "И будителите били хора" и "Седмият ангел", творби в изцяло различна стилистика една от друга.

Мрази закъсненията. Думата "никога" е заличена от речника ѝ отдавна. Смята за велики Толстой, Чехов, Набоков и Буковски. Една от любимите ѝ книги е "Ана Каренина". Според Валя, библиотеката има работно време, но библиотекарят - не. Неговата работа е призвание, любов, отдаденост, начин на съществуване, но и много труд, който освен книжен, често е и физически. Притежава щедро и понякога черно чувство за хумор. Няма нещо, с което не може да се справи, а ако някой мисли по различен начин - то нека само я предизвика. 

Пише в блога си https://valyavalcheva.blogspot.com/, а можете да я намерите и във Фейсбук: https://www.facebook.com/valyavalchevablogger

 

1. За моментите, в които съм сама

Неслучайно го слагам на първо място, може би защото се случва не толкова рядко, колкото трудно. Един от най-големите луксове на съвремието ни е възможността за дълбока мисъл. (Е, дълбока, дълбока… всекиму според възможностите и нуждите, разбира се.) Да потънеш в онова там в главата ти без никой и нищо да те смущава.

И номерът не е просто да останеш сам, а да останеш сам със себе си. Да се погледнеш, да седнеш на чаша водка с образа си в огледалото и… да се харесате един друг. Това последното е най-трудно. Опитайте! Като в съдебна зала е. Много често откриваш неща, които не искаш да откриваш, особено за себе си. Всъщност най-вече за себе си. Хората твърде често подценяват предимствата на това да си сам. Не самотен – а именно сам. И гол. Гол до душа.

Обичам да съм сама, особено нощем, когато и Господ спи. Оня Господ, в когото не вярвам. Оня, в когото вярвам, само тогава е буден и идва уж за една наздравица, а понякога остава за втората бутилка.

(Драматизирам! Всъщност рядко пия и все още с мярка, но ме разбрахте, нали?)

2.  За семейството

… разбира се. На кого не му пука за семейството? О, чакайте! Познавам и такива. Та… да. За семейството ми пука. Обратното би било тъжно. Не мисля, че тук има нужда от много думи. Ако мога леко да перифразирам Толстой, всички, на които ни пука за семейството, си приличаме, всички, на които не им пука, имат своята различна причина.

3.  За хората

Защото в един момент осъзнаваш, че си зависим от тях и те от теб, колкото и страшно да звучи. Защото всеки един от нас е част от лудницата, която наричаме общество, и донякъде от теб зависи дали ще си в усмирителна риза или в бяла престилка. Хубаво би било тези в белите престилки да са повече, защото иначе знаем какво се случва. Справка: учебниците по история и политология.

Не, не си твърде малък, за разлика от света, който доста поотесня в последно време. Важен си точно толкова, колкото седем милиарда други – нито повече, нито по-малко. И това няма нищо общо с банковата ти сметка, квадратите на жилището, марката на колата ти, титлите ти. Има общо с онова в гърдите и другото в главата.

А след нас идват още хора! След мен – поне двама. Синовете ми. Какво ще им оставим? На моите и на вашите.

4. За думите, писането и четенето

Защото винаги са ме спасявали. Спасявали са мен, спасявали са семейството ми, спасявали са други хора от мен… Думите са моя опиат. Отрова и лекарство. Убиват или лекуват – като добрата медицина. В точната доза, точната консистенция, точното време. Понякога – от точния човек.

Е, понякога са и оръжие. Когато овладееш думите, осъзнаваш колко опасен можеш да бъдеш – за себе си и за другите. Думите са свобода, но и отговорност – все едно си докопал зареден пистолет, а дори не знаеш бива ли те за стрелец. Що народ на собствен гръб разбра що е то „приятелски огън”!... А много хора с дар слово през последните години се простреляха в крака като пълни аматьори. Мога и имена да изброя, но не искам, защото все още уважавам таланта у тях. Към тях всъщност съм най-жестока – заради разочарованието. Няма нищо по-разочароващо от човек, изтъкан от думи, който ги пилее.

Знаете ли кога съм се чувствала най-силна? Когато един приятел, който борави с думите като цирков еквилибрист, изпадна пред очите ми в тъпа ситуация и ме попита леко притеснено: „Ти нали сега няма да пишеш за това във фейсбук?” Не, не писах за „това”. Но е опиващо чувството да знам, че мога. А отговорността е огромна.

5. За библиотеката

Не само защото в нея работя, а защото наистина ЗНАМ какво са по същността си библиотеките. Те са телепортите към милиарди вселени и спасението на всяка цивилизация. Неслучайно първата работа на завоевателите винаги е да унищожат книгите на завладените народи. Да унищожат паметта! Паметта е независимост. Паметта е опасност. Паметта е реактивно гориво в двигателите на стремежа към свобода и (само)усъвършенстване. Паметта е оръжие. В този ред на мисли… осмелявам се да гледам на себе си като на тежко въоръжен човек.

И като сме отворили темата…

6. За грамотността

Да, знам. Има далеч по-важни неща, за които да ми пука.

А дали? Защото от грамотността започват много неща. От НЕграмотността също, де. НЕграмотността е пряко обвързана с невежеството, а ако една пропусната запетайка може и да не ви убие (макар че и такива случаи има), то един убеден в правотата си невежа често пъти може да е по-смъртоносен от лентован автомат в ръцете на маймуна. Невежеството е истерясала тълпа, която се бои от черни котки, трича кучета, гори вещици и мрази по подразбиране на принцип раса, религия, пол, сексуална ориентация, политически убеждения, любим футболен отбор, цвят на кожата, на очите и косата дори… и т.н., и т.н. Не че грамотността непременно ще ни спаси от глупостта, но поне ще я прикрие доста добре.

7. За музиката

За „Лунната соната” изсвирена на електрическа китара. За Прелюдия №4 на Шопен изпод струните на Джими Пейдж. За Слаш, потънал в темата от „Кръстникът”. За бунтът на GODSMACK и разрухата на SLIPKNOT. За CINDERELLA, които през 89-та от стадион „Лужники” сякаш събориха комунизма с едно-единствено побъркващо интро към „Gipsy Road”. За размазващия класически рок на GOTTHARD. За „мисисипския дявол” блуса, джаза, рокендрола. Всъщност за музиката като извор на вдъхновение. Като стимулант с ефекта на тежка дрога. Като оня паралелен, таен, чувствен свят, населен с таланти – не толкова с хора. Населен с истории, които чакат да бъдат разказани – не, а изсвирени и чути. Музиката като форма на безсмъртие.

8. За изборите

Мхм. Именно за изборите. Не, не житейските такива – нищо толкова екзистенциално, – а онези, съвсем тривиалните, обществените, за управление на държавата ни например. Изборите, които не се отнасят пряко до мен, но… да, отнасят се и до мен в крайна сметка. Пука ми, колкото и тъпо да звучи. Откакто имам право да гласувам например, съм пропускала броени пъти и то по независещи от мен, но основателни причини. Пука ми, защото виждам какво става, когато на прекалено много хора НЕ им пука, и защото имам достатъчно разтропано въображение да си представя какво би било, ако на повече хора им пукаше. Безразличието също е избор, при това винаги лош, освен ако говорим за бивши гаджета. Пука ми, защото на този етап това е почти единствения начин да повлияя дори само на 1/7 000 000 част върху нещата, които се случват в държавата. А ми пука какво се случва в държавата. Много ми пука! Наивно ли звучи?

9. За природата

Далеч съм от образа на застаряваща Грета Тунберг, но когато видя някой да си мята чашката от кафе в тревата, ми идва да го натиска с коляно в гърдите и да му я натъпча в гърлото. Да го кажем така! Не можете да дойдете у нас и да метнете фаса на килима в хола, защото ще ви накарам да го изближете. Важи и в по-общия случай. Цапаш общия ни хол, човече! Отделно можем да поговорим за автомобилите, които сякаш не вървят на бензин, а на твърдо гориво. За дребния факт, че някои хора май само в тоалетната не ходят с кола. Че в планината след пикника им остават два чувала боклук, но пък липсват десетина ЗАЩИТЕНИ еделвайса например. Че си броят за висша форма на патриотизъм да топнат гащи в Рилските езера, осъзнавайки, че нарушават закона, ама нали… размахали са трибагреника – патриотично е! Патриотично е, к`во! Ами… не. Не е. Тъпо е.

И като стана дума…

10. За правилата

Да, пука ми за правилата. Обществото се крепи на правилата. Не, липсата на правила и задължения не е демокрация. Анархия и разруха е. Демокрацията има правила. Има задължения. Демокрацията е за дораслите за нея – за неподготвените е смъртна присъда. Правилата са за силни общества, слабите имат нужда от заповеди и забрани.

Колко пъти тази седмица нарушихте Закона за движение по пътищата например? Дори аз – поне четири пъти, а съм ужасно страхлив и предпазлив шофьор. Колко пъти си хвърлихте фаса на тротоара? Минахте през тревната площ в парка, само защото преди вас други хора са проправили пътека? Пресякохте на непозволено място, щото нали… какво толкова, че е на червено, като точно сега нямаше нито една кола? Пропуснахте да съберете „акото” след кучето си? Докато не се научим да го правим, нямаме шанс. Да, точно тези дребни неща са основата, върху която се крепят по-големите. Ако ние като отделни личности нямаме гръбнак за малките отговорности, нямаме право да очакваме, че обществото ни ще го има за големите.

Мисъл на деня