До истината и обратно
Истина или лъжа? Черно или бяло? Добро или лошо? Коя страна на монетата ще изберем? Колко пъти в живота свеждаме всичко, което ни касае пряко или косвено, до тези няколко крайности – до тези диаметрални противоположнoсти, с които искаме да етикетираме всичко, което ни заобикаля.
Но... Но всъщност нищо, както знаете не е толкова просто в действителност, както би трябвало да бъде. Черното невинаги е толкова черно, колкото ни се е сторило, а бялото, като се вгледаш даже не е бяло. Доброто е добро, само от определена гледна точка, за някого, докато за друг изглежда не дотам излъскано и чисто като се вгледаш. Дори лошото се мени с времето, с нравите, с хората, с историята.
Всичко е въпрос на нечия истина. Ще те излъжа ли, казвайки моята си истина или ще пренебрегна себе си и ще кажа истината, важаща за всички. Защото и истината не е само една. Истината не е само моята истина, твоята, не е истината на времето ни; няма дори и "историческа" истина. Истината винаги има версии, при това всичките достоверни и истински. Всеки убедено изрича и вярва в своите лични и верни истини, различни една от друга.
За да е истинско, трябва да е "исто", трябва да е същото като реалността! Но коя реалност? Видяната от един или почувстваната от някой друг? За едно и също ли говорим? Моята реалност не е твоята! Моят ум не е твоят, моите спомени не са твоите и моят дух не е твоят...
И все пак, човек е орисан винаги и навсякъде да търси истината. Търсим я жадно и упорито на всяка крачка, във всеки и във всичко. Издирваме последователно, надъхано и кръвожадно всички малки "истинки" в чуждите лични вселени – в тези на хората около нас. Издирваме, докато разберем, че чуждата истина не ни е нужна, защото не е наша. Не ни трябва, защото истината не е универсална – поне не в повечето случаи.
Спирам да търся... Нестигнала дори до своята собствена истина, се връщам назад – обратно в сърцето си. В моето! С моя поглед навътре в него и с моя вътрешен мир. Това е напълно достатъчно!
