цветно

Доброто сърце

Снимка: pixabay.com / shuman

Преди много, много време имало едно малко селце. То се намирало в приказно красива планина. Било обградено отвсякъде с дървета, поляни с цветя и бистри поточета. Сякаш това било любимото място на слънцето, защото най-много греело над това село. Всички хора в него живели задружно, в разбирателство. Отглеждали овце, крави, коне. Организирали си големи тържества и много се забавлявали.

Един ден в селото пристигнала една жена. Тя била стара, а лицето ѝ било покрито с бръчки. Била прегърбена и куцала. Подпирала се на една дървена тояга и била облечена в миризливи стари дрипи.

Още щом прекрачила прага на селото, всички разбрали, че е чужденка, защото никога досега не я били виждали. Гледали я странно, подигравали се на външността ѝ. Въпреки това, тя поздравявала всеки, който срещала по пътя си, но никой не отвръщал на поздрава ѝ.

Старицата отишла в първата гостилница, която видяла в селото. Влязла вътре и седнала на една маса. Собственикът отишъл при нея и я изгледал странно.

- Преди да поръчаш, искам да видя дали имаш пари, с които да си платиш обяда – казал той.

- Нямам пари, но съм много гладна – чул се уморения глас на новодошлата. – Дай ми малко хляб и месо, а аз ще измия всичко в кухнята и ще почистя цялата гостилница.

- Ха! – изсмял се собственикът. – Върви си от тук! Аз не давам храна на хора, които нямат с какво да си платят.

- Но аз съм много гладна – помолила му се тя.

- Иди си! – настоял собственикът с груб глас.

Странницата станала и с бавни крачки тръгнала към вратата. Накуцвала, движила се трудно, но никой не станал да ѝ помогне. След малко тя излязла от гостилницата и тръгнала по малките улички на селцето.

Стигнала до площада. Там имало празник и било пълно с хора. Имало много сергии, отрупани с бонбони, с плодове, с играчки и много други неща. Няколко музиканти свирели на китарите си и всички много се забавлявали.

Новодошлата седнала на тротоара, извадила от дрипите си една метална купичка и я сложила пред краката си. Зачакала някой човек с добро сърце да се смили над нея и да ѝ даде поне една жълтица, за да се нахрани. Подминавали я всякакви хора – мъже, жени, млади и стари. Всички я поглеждали с пренебрежение, някои със съжаление, но никой не се спирал, за да пусне нещо в купичката.

- Крадец! Крадец! – разнесла се олелия сред площада.

Един от продавачите на плодове видял как едно момче откраднало от сергията му. Взел дървен кол и тръгнал да го търси, за да го накаже.

Странницата стояла безмълвна на мястото си и дори не вдигала погледа си, за да види какво се случвало. След малко нечия сянка се спряла пред нея. Тя не погледнала човека, а стояла все така със сведена глава. Една ръка ѝ подала сочна червена ябълка. Тогава странницата вдигнала очи и видяла едно дрипаво мръсно момче. То било крадецът, който взел плодове от сергията.

- Вземи тази ябълка – казало момчето. – Нямах пари да купя, затова откраднах три. Едната я давам на теб, а другите две ще споделя с тримата си братя.

Тя взела ябълката от момчето и видяла усмивката на лицето му. В този момент продавачът от сергията ги видял. Доближил се и блъснал дрипльото на земята. Започнал да го бие яростно пред всички на площада.

- Така му се пада като краде! – казвали хората, които минавали край тях.

Започнало да се свечерява. Странницата се скитала безцелно по улиците. Поне не била вече толкова гладна, след като изяла ябълката, която момчето ѝ дало. Стигнала пред една голяма къща, в която живял кметът на селото. Той имал много злато. Тя се скрила в яслата при животните и легнала в сламата. Искала само да пренощува там.

След малко обаче, кметът чул шум и знаел, че някой е влязъл при животните му. Ядосал се, защото веднага си помислил, че е някой бедняк или крадец. Пуснал двете си големи кучета и ги насъскал да разкъсат човека, нахлул в имота му.

Кучетата влезли при сламата и залаяли странницата, легнала там. Наострили зъбите си и започнали да я хапят по цялото тяло. Тя викала за помощ, плакала от болка, но кметът стоял отвън и си казвал:

- Така ти се пада, като влизаш без разрешение!

След малко кучетата излезли на бегом. Скрили се бързо в храстите, а кмета се питал какво ли е станало. Зачакал и тогава от сламата излязла приказна девойка. Била пленително красива, облечена със златни дрехи, в косите ѝ били сплетени ароматни цветя, а лицето ѝ сякаш блестяло като слънце. Кметът ахнал от изненада.

- Аз съм богиня – казала девойката. – Бях предрешена каро стара просякиня и бях пратена на земята, за да изпитам сърцата на хората от това село. Пълно е със сърца, в които дреме алчността, злото и егоизма.

Никой не искаше да помогне на една бедна старица, която беше гладна и нямаше къде да прекара нощта. Затова всеки ще получи каквото заслужава. Всеки ще изгуби нещо, докато не се научи на добро, докато не отвори сърцето си за любовта.

След като казала това, предрешената богиня засияла толкова силно, че сякаш нощта се превърнала в ден. Светъл лъч се спуснал от небето над нея и тя изчезнала.
Кметът се прибрал в къщата си и отишъл в сейфа, където държал цялото си злато. Заплакал, защото вместо злато, там намерил само шепа червеи.

На следващия ден на площада празникът продължил. Продавачът на плодове обаче го нямало. Всичките му овощни дръвчета били изгнили и никога повече не получил добра реколта. Носила се из селото ужасна новина. Гостилницата, в която старицата искала да се нахрани, била изгоряла. На нейно място се намирал само куп пепел.

На площада спряла една позлатена карета, теглена от два бели жребеца. От нея излязли четирима братя, облечени в най-красивите дрехи, а на коланите им висяла по една кесия с жълтици. Единият от братята било момчето, което било наказано, заради откраднатите ябълки. Предрешената богиня го била възнаградила щедро за доброто му сърце.

Предстоящи събития

Мисъл на деня