цветно

Доза страх

Снимка: GDJ / Pixabay.com

Щрак, имам си всичко, как ще ми е тежко. Не ми стига, докато всъщност плача за мънички неща. Не за яхта с десет проститутки, 80 хиляди в инстраграм и децата, които може и да нямам. 

Плача за блясъка, който се стряска, щом отворя уста. И режещата забележка, без цел да ме изкара тъпа. За онези очи, дето ще прогледнат, преди да ме обичат. 

За бабата, която няма стотинки за фиш и вафла едновременно и онзи дядо в болницата, дето смутено помоли да го упътя и ми напомни за мен на 7 в клас или за мен изобщо. Сред хора.

Има жажда, друга. Не като след преяждане или малка смърт. Жажда на духа, която ехти и дърпа към себе си. Засмуква и изпълва всичко наведнъж, преди да си почине в съня.

И не на мен, на нея не й стига. Не й стига смешната шега или прегръдката, комплимента, двата реда любов. Мрази втората цигара, но я пали. Танцува все с такт повече, стиска до синьо ръцете ви, бълва безсмислени уточнения. Сварвам я как се разразства само и само да се пръсне, та да се свърши.

Става й лошо вече, хваща морска болест от себе си. От лашкане на клети импулси, пренатоварване. Подскок на един крак и взиране с оцъклени ириси. Къде е, къде ми е дозата? Защо забравих всичко, което исках, а все има още.

И кой бяга по-бързо – то или аз. Остава цяла само липсата на смисъл. За да си вечно разочарован не са нужни само очаквания. Нужно е да искаш повече и да не знаеш как да спреш.

Кога е ясно.

Мисъл на деня