Двете жени в мен или за овчата нагласа
Не, не се касае за шизофренично раздвоение на личността, а за дилемата на всяка една жена, желаеща да е съвършена не само в своите очи, в очите на децата си (евентуално), но най-вече в очите на любимия. Ако прибавим и старанието да се харесаме на родители, свекърви, съседи, колеги, началници... то нещата се усложняват неимоверно!
А всъщност, нужно ли ни е това? Немалко неща са изписани по този въпрос, немалко сме прочели и сме си извадили (уж) съответните изводи, но все пак продължаваме да се лутаме, търсейки някакъв имагинерен баланс, душевна задоволеност и начин да паснем идеално на дупката в пъзела, който сме си наредили мислено.
И ето го отново стария въпрос "To be, or not to be?", човъркащ ни банално с простотата си и със сложността на отговора, който се изисква от нас. Да бъде или да не бъде? Ще го бъде или няма да го бъде?
Ще бъда ли аз едно съвършено цяло (в очите на околните) от работеща жена, перфектна майка, идеална съпруга (и любовница на мъжа си), добра и отговорна дъщеря (и даже внучка), снаха без грешка, професионалист в очите на колегите и приятел на приятелите си, или ще потърся своята собствена, измислена от мен пътека, която ще ме доведе до мой собствен, личен, само по моя мярка душевен комфорт?
Да се старая ли да съм перфектна в очите на всички или да избера само тези пътеки от лабиринта на моя личен живот, които ще допринесат само за моята лична душевна и физическа пълноценност? Само за моята, но не отразена през очите на околните, а тази, дето като си легна вечер в леглото ще ме накара само да благодаря за отминалия ден, а не да се моля за следващия.
Овчата нагласа е толкова дълбоко залегнала в женските ни душички, че трудно ще успеем, дори и да искаме да се отървем от нея: маникюр – искаме да е като на овцата пред нас, прическа – "като на тая, дето е по-напред в стадото, моля", обувки, парцалки, колата, почивката, приятелите, рождения ден, тортата, морето, телефона, селфитата в барове и клубове, бижутата, работата, заплатата, къщата, хола, спалнята... мъжът...! Всичко!
Навели сме главите и вървим, виждайки само задниците на боядисаните в розово овци, дето са пред нас в стадото! Защото, ако нещо не е като тяхното – няма да срещнем така желаното одобрение в очите на околните. Одобрение, което с възрастта все по-малко търсим и от което все по-малко се нуждаем.
Защо обаче трябва да достигаме до тези въпроси и до тези така ценни изводи, когато вече не сме на 18 или дори на 25? Когато вече сме пропилели толкова минути, часове, дни и години в напразно съсредоточаване в НЕважни, НЕнужни и понякога умопомрачително тъпоумни усилия да вървим в крак с нечии изисквания.
Да! Раздвоявам се и понякога даже се "разтроявам" и "разчетворявам" между желанието да работя и желанието да съм максимално полезна на децата си; между желанието да печеля пари и да правя (да работя) това, което ми харесва; между желанието да обърна внимание на обичаните от мен хора и да обърна внимание на себе си (защото и аз се обичам – наскоро го осъзнах); между това да угодя на някого и да угодя на себе си...
Раздвоявам се и най-вероятно няма да спра да го правя! Може пък да е за добро! Може пък това раздвоение да е признак на мъдрост (дано!), може пък да е генетично заложено в нашата сложна женска природа/порода. Кой знае? Не и аз! Нали съм овца!
