цветно

Джеси - моят най-добър приятел

Снимка: notonthehighstreet.com

Казват, че кучето е най-добрият приятел на човека. Приятел, който никога не би те предал, излъгал или наранил. На него можеш да разчиташ за онази безрезервна любов, която изпълва цялото ти сърце и дава смисъл на всеки един твой ден, прекаран на този свят.

Това е истинската любов. А някога питал ли си се какво си ти за твоето куче? Не? И аз не бях. Но времето ми показа, че всъщност за него аз съм целият свят!

Отраснах във ферма на юг. Където и да погледнех, виждах зелени поля, високи дървета с величествено извисени корони към небето, отражението на слънцето в повърхността на реката, която минаваше наблизо и чувах приказните песни на птиците. Топлият вятър галеше лицето ми и понякога ме караше да повярвам, че мога да полетя заедно с него и да видя от високо широкия свят.

Обичах да прекарвам почти целият ден навън. Качвах се на някое дърво, сядах на клоните му и четях любимите си книги под дебелата му сянка, която ме пазеше от парещото слънце. Така често забравях за времето и откъснат от целия свят, прекарвах часове в компанията на героите от историите, за които четях.

Макар да бях на петнадесет години, бях се научил да чета сравнително скоро. Нямах възможността да ходя на училище, както другите деца в градчето. Майка ми почина, когато бях съвсем малък, а баща ми имаше нужда от помощник в работата. А и нямахме достатъчно пари, за да ми купи учебници и тетрадки.

Затова времето, в което трябваше да уча с връстниците си, аз прекарвах в обора на фермата или пасищата, където трябваше да пазя овцете, докато пасат. За щастие, моят най-добър приятел в градчето – отец Михаил, ме научи да чета. Ходих всяка събота и неделя за по няколко часа при него в църквата и той ми преподаваше.

Не беше лесно, но желанието ми да се науча да разшифровам този таен код от букви, който писателите използваха в книгите, бе по-голямо от всички трудности. И накрая успях! Помня дори първата книга, която прочетох сам - "Малкият принц", която ми стана любима. Бях толкова горд със себе си и благодарен на отчето.

Заради всичката работа, която трябваше да върша във фермата, нямах време, за да се срещам с мои връстници. Нямах приятели. Моите приятели, освен отец Михаил, бяха книгите, овцете и дърветата в полята. Понякога се чувствах самотен.

Имах нужда да поговоря с някого, да споделя за историята, която съм прочел, да поиграем или просто да усещам нечия компания до себе си. Особено, когато баща ми започна да прекарва всичките нощи в кръчмата в селото, изпитвах още по-голяма нужда от приятел.

Един ден, докато извеждах стадото на паша, чух странен шум в близките храсти. Беше като жално скимтене на малко животно. Приближих се предпазливо, за да видя какво имаше там. И тогава видях едно малко кученце, което стоеше уплашено и не помръдваше. Беше на не повече от четири месеца.

Имаше кафеникава лъскава козина, която отразяваше светлината. Очите му бяха големи и черни като нощно небе, а в тях гореше светлината на една звездичка, която правеше погледът му особено очарователен. Протегнах ръка към него, за да го подканя да дойде към мен.

Отначало се боеше, но после бавно пристъпи напред. Взех го в ръце и го огледах. Беше момиченце. Съвсем малко бебе, което не знам как се бе озовало толкова далече от града. Хареса ме. Започна веднага да ближе пръстите ми. Знаех, че е гладно. Извадих от торбата, която носих със себе си, част от обяда ми. Нахраних го и то изглеждаше много по-добре и по-жизнено.

Започна да тича наоколо и да иска да си играем. Угодих му. Започнахме да се гоним по тревата, давах му да дъвче нещо, мислейки си, че е голям звяр, който ще разкъса всеки. Накрая го гушнах под сянката на едно дърво и то заспа като бебе в скута ми.

Когато дойде време да се прибирам към фермата със стадото, не знаех какво да правя с кученцето. Не можех да го оставя насред полето, където бе изложено на толкова много опасности. Взех го със себе си. Прибрах овцете в обора, а на сламеника постлах едно старо одеяло, на което сложих кученцето. То не искаше да стои мирно, но като му дадох малко храна и едно въже, с което да си играе, то реши да ме послуша и да остане на мястото си.

- Татко, какво ще кажеш да си вземем куче? - попитах баща си по време на вечеря.

- Не може - отсече той, без дори да ме погледне.

- Но аз имам нужда от приятел. От някой, с който да прекарвам времето си, когато съм по пасищата с животните...

- Казах не!

- Но защо?

- Парите едва ни стигат да се изхранваме ние, а какво остава и за куче!

- Парите щяха да ни стигат, ако не пилееше голяма част от тях в кръчмата! - възпротивих се аз, макар да осъзнах още в следващата минута, че ще съжалявам за думите си.

- Как смееш, нагло момче! - изкрещя баща ми. Стана от мястото си бързо и се спусна към мен. Зашлеви ме по лицето и рече – Прибирай се в стаята си! Оставаш без вечеря!

Малко по-късно го чух как затваря входната врата на дома ни. Погледнах през прозореца и видях, че излиза от вкъщи с камионетката. Знаех, че отива в кръчмата... Веднага, щом останах сам, излязох от стаята си и отидох в обора. Кученцето веднага се изправи от мястото си за сън и започна да ми се радва.

Поиграх малко с него, а после легнах на сламеника върху одеялото. Малкото същество се настани до мен и затвори очите си. Заспахме един до друг, потъвайки в тишината.

През следващите няколко месеца се опитвах по всякакъв начин да крия кучето от баща си. Той не биваше да научи, че се грижа за него и че го оставям да спи в обора при животните, където и аз прекарвах голяма част от нощите си.

Знаех, че ако научеше за моята тайна, щеше да отведе моя приятел надалече или нещо много по-лошо щеше да се случи – да използва ловджийската си пушка. Не исках да се стигне до нищо такова. Не исках моето куче да бъде наранено.

Да, беше се превърнало в моето куче. Дадох ѝ име – Джеси. Беше толкова красива и игрива. Но и ме слушаше, когато я виках при себе си или когато трябваше да бъде тиха и спокойна, за да не научи баща ми за нея.

Прекарвах всичките си дни в нейната компания. Цялото лято лежахме скрити в сенките на дърветата. Четях ѝ от книгите, които носих със себе си, докато пасях стадото. Говорих ѝ дори понякога така, сякаш беше истински човек и ме разбираше. Най-после бях открил приятелят, от когото се нуждаех толкова дълго време.

Само отец Михаил знаеше за тайното ми приятелство с Джеси. Макар да ме беше научил вече да чета, аз продължавах да ходя при него поне веднъж в седмицата, за да го видя и да си поговорим. Споделях му за проблемите с баща ми, за мечтите си един ден да стана писател и моите книги също да будят интерес у младите читатели.

Той ми даваше съвети и напътствия не само като приятел, но понякога и като родител. Учеше ме да бъда добър човек, да прощавам лошото отношение на баща ми към мен, да не се самосъжалявам заради бедния живот, който ми бе отреден да имам. Учеше ме да обичам Бог и всичко, което Той е сътворил на този свят.

- Той обича всичките си деца на земята. Бди над нас във всеки един момент, дори понякога да ти се струва, че те е изоставил – казваше ми той.

Но настъпи ден, в който се усъмних в Неговата обич към мен...

Беше в края на септември. Прибирах се от пасищата със стадото, а до мен гордо вървеше Джеси. Помагаше ми да удържам животните да не се разпилеят в различни посоки. Времето, което бе прекарала с мен през последните месеци ми бе помогнало да я науча как да пази стадото с мен.

Но когато приближих фермата, видях баща си на прага. Не очаквах да бъде вкъщи по това време. От скоро бе започнал работа като чирак на един обущар в града. Прибираше се късно през нощта, защото веднага след работа се запътваше към кръчмата. Стъписах се на мястото си, когато видях сърдития му поглед.

- Какво е това куче? - попита ме той.

- Мой приятел – отговорих. - Помага ми с работата.

- От кога живее тук?

- От скоро. Намерих я да се скита из полето.

- Там и ще се върне – каза той.

- Не, моля те! Тя е много умна и ми помага. Джеси е мой приятел.

- О, дал си ѝ даже име? - засмя се той. - Що за глупости ми разправяш! Бях категоричен! Не можем да гледаме куче!

Без да казва каквото и да било повече, хвана Джеси за козината и я натика в камионетката. Опитвах се да го спра, борих се с него, за да не я отведе. Но накрая той ме блъсна на земята и влезе в автомобила. Запали двигателя и тръгна по пътя към града. Станах бързо от тревата и започнах да тичам след него с викове да се върне и да остави кучето, за да се грижа за него. Но той не ме чуваше. Не спираше.

Виждах само жалните очи на Джеси, с които ме гледаше през задното стъкло на камионетката. Сякаш ме умоляваше да спра да се съпротивлявам и че случилото се няма да убие обичта, която изпитвахме един към друг. Най-силната обич, която някога бях изпитвал!

Отидох в църквата при отец Михаил. Бях разстроен. Разказах му за случилото се и че в този момент мразя баща си за това, което ми причиняваше. Той се опитваше да ме успокои, но сякаш не намираше точните думи, с които да ме накара да се почувствам по-добре.

Прегърна ме и ми позволи да остана при него през нощта, за да ми прави компания. Говорихме си през цялата вечер, стоейки на пейките в църквата. Той ми разказваше различни истории от Библията и уроци, които трябвало да знам. Слушах в захлас гласа му, който кънтеше из цялото помещение, докато накрая не заспах.

На сутринта се върнах вкъщи. Бях тъжен. Бях самотен. Видях баща си на прага, когато тръгваше за работа към града. Не пророних и дума. Влязох в къщата и го оставих да потегли с камионетката.

Питах се само къде ли е отвел Джеси, какво ли е сторил с нея. Не разбирах защо беше толкова лош и сърдит човек, който никога не се интересуваше от мен. Не знаех какво го бе променило толкова много. Преди той беше различен. Беше истински баща.

Дните минаваха бавно и протяжно. Зимата настъпваше. Хапливият студ започваше да върлува наоколо и да помита всичко по пътя си. Полята бяха замръзнали, дърветата бяха голи и черни, небето все бе сиво и с облаците си задушаваше слънцето.

Сякаш всичко това ме караше да се чувствам още по-зле, защото вече нямах приятел, с когото да прекарвам времето си, на когото да чета и да заспивам до него. Дори понякога имах усещането, че през целият си живот съм имал Джеси до себе си, та за това не знаех какво е да бъда без нея...

Когато се събудих една сутрин в края на декември, всичко навън бе повито в бяло одеяло. Снегът не бе спрял да вали през цялата нощ. Навсякъде, където погледнех, виждах само снежни преспи, покрили в тиха прегръдка цялата земя. Беше рано. Едва се бе съмнало. Дори баща ми още спеше.

Но аз трябваше да нахраня животните в обора, които не бях извеждал на паша от дълго време. Измих очите си, за да се разсъня и излязох навън. Вървейки към постройката в двора, видях нещо, което стоеше до вратата. Приличаше на преспа сняг, която бе покрила нещо. Доближих се. Не можех да повярвам на очите си! Това беше Джеси!

Не знам как, но тя се бе върнала при мен. Беше толкова уморена, гладна и безсилна. Беше ранена. Не знаех кога бе дошла, но със сетни сили се бе добрала до вратата на обора и бе легнала там. Снегът бе покрил тялото ѝ така, сякаш я бе завил, за да заспи спокойно своя сън. Бях едновременно щастлив, но и тъжен. Тя не изглеждаше добре. Не знаех какво ѝ се бе случило, откъде идваше.

Гледаше ме с полуотворени очи, в които виждах щастие, заради това, че е отново при мен. Коленичих до нея в снега и я прегърнах. Притиснах я силно към тялото си и усетих, че беше премръзнала. Опитах се да я преместя в обора, за да се стопли, но тя не помръдваше. Искаше да останем там, сгушили се един в друг, като за последно.

Сърцето ѝ биеше бавно, едва доловимо. Дишането ѝ беше тежко и на равни интервали. Чувах тихо скимтене, което излизаше от устата ѝ.

- Всичко ще бъде наред, момичето ми – шепнех аз. - Отново сме заедно.

Чух шум. Погледнах към къщата и видях баща си, който излизаше навън. Беше готов да отива на работа. Гледаше ме с изумление. Не можеше да повярва на очите си, че Джеси се бе върнала. А в моите очи можеше да прочете само обвинение и тъга. Може би именно това го накара да не каже нищо. Качи се в камионетката и тръгна към града безмълвен.

Стоях там, опитвайки се да скрия под палтото си Джеси от свирепия зимен вятър. Не можех повече да удържам сълзите си и ги оставих да се спуснат тихо по лицето ми. Моят приятел вече затваряше очи. Ръката ми стоеше на сърцето ѝ, за да усещам, че то все още бие, макар и леко, почти безшумно като снеговалеж.

Това ми казваше, че тя все още е жива, че е с мен. Не знам колко време сме стояли така. Един до друг. Безмълвни. Усещайки любовта помежду ни. Силната връзка, която никой, дори смъртта, не би могла да прекъсне.

Накрая ръката ми спря да усеща лекото потупване на сърцето под нея. Последният дъх на Джеси бе напуснал тялото ѝ. Тя си отиде спокойна, че все пак се бе върнала при мен. Отиде си завинаги.

Посветено на моята Джеси...

Мисъл на деня