цветно

Джон Стайнбек: "Небесните пасбища"

Снимка: издателство "Колибри"

Някъде към 1776-а, когато се строяла християнската мисионерска църква в Кармел, Горна Калифорния, група от двайсет покръстени индианци захвърлили една нощ новата вяра и на сутринта колибите им били намерени празни. Тази малка схизма била не само лош пример, но и спънала работата на калището, гдето калъпели кирпич за църквата.

След кратко съвещание на църковните и гражданските власти един испански ефрейтор поел начело на конен отряд, за да върне тия заблудени чада в лоното на Майката Църква. Труден бил пътят на отряда в Кармелската долина и в планините отвъд нея, а работата се усложнявала и от това, че забягналите отцепници се оказали майстори в дяволското изкуство да заличават следите си. Цяла седмица минала, докато войниците ги намерили, и когато най-сетне ги открили, онези вършели нещо възмутително в дъното на една обрасла с папрат клисура, из която бълбукал поток; с други думи, двайсетте еретици, налягали както им падне, спели блажен сън.

Вбесените войници ги изловили и въпреки канския им вой ги навързали на дълъг синджир. После отрядът поел обратно към Кармел, за да даде възможност на нещастните неофити да се покаят на калището.

Към края на втория ден пред колоната изскочил млад елен и след миг изчезнал зад един хребет. Ефрейторът оставил групата и хукнал да гони елена. Тежкият му кон с мъка дращел по стръмния склон, гаргите протягали острите си нокти към лицето на ефрейтора, но той не се отказал от гонитбата на дивеча си. След няколко минути стигнал до билото и спрял там, изумен от гледката пред себе си – дълга, покрита с тучна трева долина, из която пасяло стадо елени. В тази прекрасна долина растели вечнозелени дъбове, а околните хълмове я обгръщали, пазейки я ревниво от мъглите и ветровете.

Жестокият ефрейтор усетил да го обзема слабост при вида на тази дивна красота. Той, който бил смъкнал кожата на не един черен гръб, той, който с настървението на хищник създавал нова раса за Калифорния, този брадат див проводник на цивилизацията се свлякъл от седлото и отложил каската си.

"Пресвета Богородице! – промълвил. – Та това са зелените небесни пасбища, към които ни води нашият Господ Бог."

Неговите потомци са вече почти белокожи. Ние можем само да се досещаме за благоговението, което го е обзело при това откритие, ала името, дадено от него на тази чудна долина сред хълмовете, се е запазило до ден днешен. Тя и сега се нарича Las Pasturas del Cielo.

По някаква щастлива случайност тази земя не е била иззета от държавата. Нито пък е станала собственост на някой испански благородник срещу парите му или жена му. Дълги години тя е лежала забравена в пазвата на хълмовете. Испанският ефрейтор, нейният откривател, все се канел да се върне там. Както повечето жестоки хора, той се отдавал на сантиментални мечти и се надявал да намери малко покой преди смъртта си, да заживее в къщица край някой ручей и нощем да слуша как говедата потриват муцуни о стените ѝ.

Но някаква индианка го дарила със сифилис и когато лицето му започнало да се разкапва, добри приятели го затворили в един стар плевник, за да не разпространява заразата, и в него той си умрял спокойно, защото сифилисът, колкото и да е ужасен на вид, се отнася добре с онзи, който му е дал убежище.

След много време няколко бездомни семейства навлезли в Небесните пасбища, набили огради и засадили овощни дръвчета. Тъй като земята нямала собственик, те доста се джафкали кой какво да притежава. Подир сто години в Небесните пасбища вече имало двайсет семейства с двайсет малки ферми. Почти в средата на долината издигнали голям магазин и пощенска станция, а половин миля по-нататък, край реката – неугледно, много пъти започвано училище.

Най-сетне семействата заживели в благополучие и мир. Земята им била богата и лесно се обработвала. Плодовете на градините им се славели като най-хубавите в Централна Калифорния.

За възрастните от Небесните пасбища Батъловата ферма бе прокълната, а за децата им – населена с духове. Това беше хубава земя, добре напоена и плодовита, и все пак никой в долината не я пожелаваше, никой не искаше да живее в къщата, защото над земята и постройките, гледани някога с труд и любов и после изоставени, сякаш неизменно тегнеше нещо мрачно и зловещо. Дърветата около запуснатата къща бяха черни и хвърляха сенки, които навяваха страх.

Вече пет години старата ферма стоеше празна. Добре отпочинали, освободени от страха от мотиката, бурените растяха големи колкото дръвчета. Яките и възловати овошки в градината преплитаха клони. И раждаха все повече и все по-дребни плодове. Къпините, избуяли около корените им, поглъщаха обрулените от вятъра овощия.

Самата къща, четвъртита, солидна двуетажна постройка, някога е била достолепна и хубава с бялата си боя, ала безподобни бивалици бяха наслоили около нея атмосфера на непоносима самотност. По дъсчените веранди пъплеха плевели, стените ѝ бяха потъмнели. Хлапаците, тези лейтенанти на времето във вечната му война срещу творенията на човека, бяха изпотрошили прозорците и отмъкнали всичко, което може да се носи. Момчетата са убедени, че всяка преносима вещ, която явно няма собственик, би могла да им свърши работа, ако бъде занесена у дома. Те направо бяха изтърбушили къщата, запълнили кладенците с всякакви отпадъци и съвсем случайно, когато са пушили тайно тютюн в сеновала, бяха подпалили и изгорили до основи плевника. Ала всички приписваха този пожар на скитници.

Изоставената ферма се намираше недалеч от средата на тясната долина. От двете страни тя граничеше с най-хубавите и процъфтяващи ферми в Небесните пасбища. Буренище между два чудесно обработени, тучни парцела земя. Хората от долината смятаха тази ферма за жертва на неведоми зли сили, защото там се бяха разиграли една ужасна трагедия и една необяснима мистерия.

Във фермата са живели две поколения от фамилията Батъл. Джордж Батъл се преселил на запад от щата Ню Йорк в 1863-та. Когато пристигнал, бил съвсем млад, на наборна възраст. Майка му дала пари да купи имота и да построи голямата четвъртита къща. Щом къщата била завършена, Джордж Батъл повикал майка си да дойде да живее при него. И тръгнала тя, старата жена, която мислела, че светът свършва на десет мили от родното ѝ село. Видяла приказни градове като Ню Йорк, Рио и Буенос Айрес. Но край бреговете на Патагония починала и един от вахтата на кораба я погребал в оловносивия океан, като я увил в платнище и зашил при нозете ѝ три халки от котвена верига; а тя мечтаела да я погребат в гробището на родното ѝ село, че да си има компания.

Джордж Батъл се заоглеждал за някоя подходяща булка. И намерил в Салинас госпожица Мъртъл Камърън, стара мома на трийсет и пет с неголямо състояние. Госпожица Мъртъл си стояла неомъжена, защото от време на време я спохождала епилепсията, болест, която тогава наричали просто „припадъци“ и която обикновено отдавали на Божията ненавист. Джордж не се смутил от епилепсията. Той разбирал, че не е възможно да има всички благини накуп. Така Мъртъл станала негова жена и му родила син, който, след като два пъти се опитал да подпали къщата, бил изпратен в нещо като частен затвор в Сан Хосе, наречен Липмановия санаториум. А майката прекарала остатъка от съществуването си, плетейки памучна прежда на една кука, което за нея символизирало живота на Христа.

Оттук нататък в голямата къща се разпореждали цяла поредица зли икономки – от онези, които дават такива обяви: "Вдовица, 45, търси работа като икономка на ферма. Умее да готви". Те се нижели една след друга и през първите няколко дни правели мили очи, докато не разберели как стоят нещата с Мъртъл. После започвали да фучат из къщата и да мятат мълнии, сякаш някой ги е изнасилил, макар и абстрактно.

На петдесет години Джордж Батъл бил вече старец, прегърбен от работа, безрадостен и вечно навъсен. Не вдигал очи от земята, която обработвал толкова търпеливо. Ръцете му, мазолести и почернели, били напукани като мечи лапи. Но фермата му била красива. Дърветата в овощната градина – подкастрени и нагласени все еднакви, като близнаци. Зеленчуците му  – свежи, строени като под конец. Джордж не забравял и къщата и поддържал цветна градина пред нея. Само вторият етаж стоял необитаем. Фермата била поезия, създадена от този почти безсловесен човек. С много търпение изградил необходимия декор и чакал своята Силвия.

Силвия така и не дошла, но въпреки това мъжът се грижел за градината и все я чакал. Синът му раснал и пораснал, ала през всичките тези години той почти не се интересувал от него. Най-важното за Джордж Батъл били овошките и лехите с пресни зеленчуци. Когато Джон, синът му, тръгнал с един керван да проповядва Божието слово, Джордж дори не усетил отсъствието му. Продължил да работи и от година на година да превива все по-ниско гръб над земята. Съседите му никога не разговаряли с него, защото и без това не слушал какво му говорят. Вечно свитите му ръце се превърнали в гнезда, в които дръжките на сечивата прилягали от плътно по-плътно. На шейсет и пет години умрял от старост и кашлица…

Джон Стайнбек, из "Небесните пасбища". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колибри"

"Небесните пасбища"

"Небесните пасбища" (превод: Тодор Вълчев) е възхитителна сбирка от житейски истории на фермери, пуснали корени в плодоносна земя между Салинас и Монтерей.

С дълбоко разбиране, съчувствие и доброжелателен хумор Стайнбек рисува облика на патриархална общност от люде простодушни и непресторени, здравомислещи и мъдри, чудати и слабоумни, мечтатели и неудачници - всеки понесъл своя кръст по неравния друм на битието, низ от блянове и рухнали надежди, от радост и печал, сполука и несполука, делнични случки и драматични мигове.

И постепенно добива очертания един пъстър свят от преплетени съдби, покълнал в пазвите на благодатна долина, която повече от столетие преди заселването й испански ефрейтор, преследващ индианци, в изблик на благоговение нарекъл Лас пастурас дел сиело.

Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е безкомпромисен идеалист и хуманист, автор на 25 романа, талантлив публицист, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда за литература. Определят го като велик писател и "независим поборник за справедливост с безпристрастен инстинкт за истински американското". Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на 20 век.

Произведения като "На изток от рая", "Гроздовете на гнева", "Улица "Консервна" и "Благодатният четвъртък" са любими на читатели от всички поколения по всички краища на света.

През 2010 г. романът в разкази "Небесните пасбища" оживява на сцена под режисурата на художествения ръководител на Калифорнийския театър "Шекспир" в Оринда.

Предстоящи събития

Мисъл на деня