Единственото основание за нашето съществуване – да не забравяме, че сме Бог

  • Сподели:
Единственото основание за нашето съществуване – да не забравяме, че сме Бог

Преходът е продължаващо сътворяване с участието и на човека, но изцяло ръководено от Божествения свят. Всеки се включва в него, според своята лична поносимост и достижимост.

Малко преди да се зададе днешното време на подреждане на разхвърляните "камъни", всичко беше така тотално разбъркано и тънещо в хаос, че не се виждаше поне тесен процеп за прокрадването на Виделината на правдивостта и човечността.

Не че сега имаме достатъчно доказателства и потвърждения за тази малка промяна, но, все пак, се прокрадват някои нотки на подобни съждения. А, констатацията "все пак", си е повече от нищо.

И най-малките и невероятни промени по пътя ни водят в тази посока. Т.н. апокалиптични последни времена идват с преподреждането, реорганизацията, ревизията и подлагането на съмнение на досегашните наготово поднесени "истини". Това е свързано и с неизбежната диференциация, с разслояване, отсяване, отделяне на дивото от питомното.

Свързалите се съобразно принципа на противоположното привличане хора вече много често се разделят, за да си намерят своите половинки по душевно и духовно сродство. Гласът на кръвта в роднинските взаимоотношения се обезсилва за сметка на този на духовното родство, който се засилва.

Стигнахме до този малък връх на промените бавно, но сигурно, систематично и методично от 2012 година, когато започна т.н. квантов преход, та до днес, без особено драстични раздрусвания и революции, защото Бог твори чрез еволюция.

Чрез постепенно разгръщане на вложените потенциали на развитие. Е, там където има натрупани по-тежки енергии и психически нагнетявания, често се стига и до прилагането принципа на "гръмоотвода", за да се освободят излишествата, задръстванията.

Такива "гръмоотводи" се явяват вулканите, земетръсите, бурите, болестите, торнадата, стълкновенията, бежанските вълни, социалните конфликти, войните… С разместването и смяната на пластовете се постига равновесие, издигане на низшето и слизане на висшето, с цел взаимен обмен.

Но всички посветени в Мъдростта са категорични, че се приближаваме към горещата точка на промяната, а така и до преживяването на т.н. сакрална революция – новата степен на осъзнаване на Божествеността в човека, който изразява общата Божественост.

До преместването олтара на поклонение пред Божеството – от външен, той вече става вътрешен – т.н. Книга на Живота в нас. Досега сме писали в нея несъзнателно, но вече ще можем и да я четем. И човекът ще познае Божеството в себе си, вложеното му от Бога Подобие (Дихание), както и правото си да бъде единосъщен с Бога.

Именно върху този момент поставя ударението Ваклуш Толев, автор на Учението на Мъдростта. И обяснява, че той е бил досега скриван в християнската доктрина, защото още не сме били готови да осъзнаем и понесем отговорността на съпричастността с Бога. Защото, както ни учи Ваклуш, човекът не е даденост, а достижимост, така както и свободата е поносимост. Достигаш толкова, колкото можеш да понесеш и да отработваш в поведение.

Т.н. "еволюционен стрес", играещ ролята на "бутало”", на принудително развитие, каквото е и всяка една криза, също помага да се приспособим към бързо променящите се условия на живот и труд. Към повсеместната трансформация на всички структурни и духовни нива, за да можем да преминем през торнадото на енергийните промени. Но с усещането, че преходът е продължаващо сътворяване с участието и на човека, но изцяло ръководено от Божествения свят.

А в неговия план е предвидено всяко едно случване до най-малките подробности, без това, обаче, да се схваща като ограничение на човешката воля, защото тя още не е съвършена. Неслучайно, Учителя Бейнса Дуно припомня, че волята ни започва да се проявява само когато, като ни обидят, можем да простим. И когато осъзнаем, че навсякъде и във всичко сме ръководени от Разумната сила, от Бога, че всичко случващо се накрая се превръща в добро.

Че само тогава можем да заживеем в мир, приемане, неосъждане. Да преживяваме изпитанията във вътрешен покой. Да се доверяваме на това, което изпитваме, да знаем, че то ни води към добиване на нужния ни опит. И най-важното – към това да не забравяме, че ние сме Бог, Който чрез нас преживява определен опит в материалната плоскост. И да си напомняме ежедневно, ежеминутно, че това е единственото основание за нашето съществуване.

Следва продължение.