цветно

Една приказка за Мечтата

Снимка: DarkWorkX / Pixabay.com

-Хей, спиш ли?
-Неее... не спя!
-Спиш! Усещам, че много ти се спи...
-Нее, няма да спя...
-Защо? След като умираш за сън...
-Ама спането не е хубаво. Говори ми. Искам да те слушам!....

Това се повтаряше всяка вечер в продължение на една година. Година, откакто се познаваха. Година като миг. Година като вечност. Тя не разбираше как тези няколко реплики се бяха прикрепили към съзнанието ѝ като пиявици. Бяха отровили кръвта ѝ. Но тя беше развила зависимост към тази отрова. Имаше нужда всяка вечер да я тровят. Иначе изпадаше в безнадеждна абстиненция. Вечерите, тези кратки мигове без неговото детинско противене на спането, ѝ се струваха като безкрайни, черни дупки. Сграбчваха я, поглъщаха и с непоносима ехидност ѝ показваха как изглежда тъмния, лепкав, студен Ад.... Неговата ненаситност засищаше нейния тъжен глад.

Когато един ден, два дни... той изчезваше, гладът ѝ започваше да я разяжда. Изпиваше всичките ѝ нервни клетки, докато не я докарваше до непоносимо отчаяние. В тези малки свои умирания тя осъзнаваше, че гладът се превръща в любов... Неговата ненаситна любов я разболяваше. Тя беше неизлечимо болна. Влюбена в една мечта...

Зависимостта от мечтите ни, често ни пречи да постъпваме правилно. Пада като мъгла върху живота ни и ни е трудно да изплуваме. Мечтите ни не трябва да ни обсебват, защото, когато го направят, те започват постепенно да ни погубват.

Мечтата ни понякога спи до нас, прегръща ни всяка вечер, обещава ни целия свят, докосва ни с перце, но от ляво, дълбоко от ляво. В един момент обаче тази мечта започва да ни тормози, да не блести толкова ярко, да ни прегръща все по-рядко, да ни говори все по-рядко, да напуска организма ни. Това е този момент, в който мечтата ни се превръща в жив труп и ние вече не можем да я спасим, колкото и да я обичаме. Знаем колко много сме ѝ посветили, но до такава степен сме преяли с нея, че и ние умираме с нея.

Това е моментът, който ни показва, че мечтата е жив организъм и тя като нас има нужда от свобода, да лети, да се рее в пространството. Мечтата не може да запълни празнините в нас, тя само може да ни даде крила, които да ни помогнат да отлетим към нашите малки камъчета, които ще ни завършат и ще ни дадат тази цялостност, от която сме се нуждаели. Мечтата не е спасителен пояс, тя е Червен въздух, който ни изпълва дробовете с любов и вдъхновение. Но трябва да издишаме. За да оцелеем. За да оцелее и Тя.

Когато го разбра, тя пусна своята мечта.
И се оказа, че това не е любов.
Това беше болест.
Която се лекува.
Със свобода.
И после идва Любовта.
Да прегръщаш, не мечти.
А хора...
Безусловно.

Cъбития

Мисъл на деня