цветно

Едно парченце и си там

Снимка: pixabay.com

Поредната смяна приключваше, тя разчистваше недопитите топли напитки заедно с недовършените разговори, които все още кръжаха над масите.

Светлината над кухненския плот мъждукаше, сякаш отразявайки нейната бледа и изморена душа. Останалият аромат се разливаше заедно с нейните разхвърлени въздишки.Последна чаша недопито макиато, последна разпиляна захарница, последна незагасена лампа, финално завъртане на ключа и работното ѝ време приключи.

Настъпваше любимият момент от работния ден – вечерната разходка. С постепенна крачка тя се спускаше през площада пред "Света Неделя". Съзнанието ѝ се озаряваше с хиляди светлинки от всички посоки. Сянката ѝ се прокрадваше покрай проницателната фигура на Света София и се спускаше през руините на Сердика.

Нагнетен мирис на тесто, примесен с цигарен дим и умора, проправяше пътя ѝ към метрото. Изкачване, слизане, спускане и после глух тътен. Последното метро се изнизваше точно пред очите ѝ в посока Младост и сякаш демонстративно отнасяше последната ярка светлина в станцията.

Внезапно край нея се прокрадна позната мелодия, която винаги асоциираше с мириса на току-що изпечени браунис. Звучеше "Шоколад" на Остава и необяснимо как акордите обвземаха цялото ѝ съзнание. Мислите ѝ се изгубваха, нямаше нужда от направление или ориентир, за да достигне до китариста в дъното на станцията.

"Гледам объркан пред теб, объркан е целият свят, сладък е всеки момент, пак сладък е целият свят..." Стъпките ѝ не го смущаваха и той продължаваше да оглася усамотението си.

- Никой не те слуша, можеш да спреш. – прекъсна го тя неочаквано и дръзко.

- Напротив, само ако спра, ще остана нечут. Ти се заслуша, нали?

- Защото нямах друг избор. – непремислено отвърна тя.

- Имаше и то няколко - можеше да останеш в твоя край, можеше да ме заглушиш с плейъра си или да ме отхвърлиш с пренебрежение, можеше да повикаш охраната на станцията и да сигнализираш полицая на входа, но никоя от тези възможности нямаше да те доведе до този разговор, нали! – изрече той и победоносно завърши с акорд във фа мажор.

- Твърде прости решения, също като мелодията, която си съчиняваш в момента. – тя нанесе удар директно в центъра "Его".

- Просто е не онова, в което не намираш смисъл, а онова, което не събужда мисълта ти. – псевдоинтелектуално подмятане или предизикателство от негова страна, няма що. - Музиката ми със сигурност може да не е смислена в твоите уши, но реакцията ти към нея определено не е безстрастна, признай си.

- Признавам, прави ме възмутена, раздразнителна и нетърпелива. – същинска открита атака от нейна страна.

- Това се казва хеттрик. – иронично отбеляза той.

- Забележително, наистина е забележително умението ти да се промъкваш през думите. – трябваше да добави още нещо - Пасва идеално на умението ти да се изнизваш през нотния текст.

- Искаш ли да знаеш тайната? Все още не е патентована и си позволявам да я споделям само с терминално болни скептици и нихилисти. – съзаклятнически подхвърли той.

- Предполагам, че се основава на вродена глухота и придобитата впоследствие безпардонност. – тази вечер беше решена да е безпощадна.

- Всъщност е твърде далеч от неконтролируемия сарказъм... – толкова лесно ли му беше да я апострофира, по дяволите.

- Цялата съм в слух. – тя направи многозначителна усмивка, за да го уязви, уви безуспешно.

- Тайната е в изкуството на малките крачки към границите пред нас. Сами определяме посоките, моментите на застой и напредък, ходовете, които ще пропуснем и превратностите, които ще преминем. Животът ни може да се опише в една дългосрочна и почти безпределна поредица от преживявания, които следват "естествените закономерности", "житейския опит" и "човешките закони".

Ала аз избирам животът ми да бъде сведен до отрязъци от време, които незадължително се подчиняват на една насока. Те са самостоятелни непокорни късчета от моята вселена - разпиляват се в съзнанието, загнездват се в паметта ми и пак изхвърчат в безкрая на душата. Нещо като моята "проста какафония", не мислиш ли ?

- Само не ми излизай с лозунга "Carpe diem". Твърде ще е мелодраматично, дори за музикант. – вече беше почти обезоръжена.

- Исках да ти покажа, че не е необходимо да познавам нотния текст, да подреждам думите си в идеални редици и да търся неизменното значение във всеки свой акт. Перспективите и границите са бариерите, които своеволно си натрапваме, убеди се сама...

Той неочаквано хвана ръката ѝ и я повлече скорострелно към ръба на перона. Неусетно се озоваха, опрени рамо до рамо, изправиха се лице в лице с пустата дълбочина на метролинията и застинаха в мълчание.

Изведнъж отекна строг глас "Моля не преминавайте ограничителната линия на перона". Тя се огледа с объркване в двете посоки и едва тогава разбиращо се взря в него. Да, вече категорично беше покорена.

Убеждението ѝ, че може да излезе победоносно от тази среща се стопи като бучка захар в кофа с гореща вода. Тя бавно заотстъпва назад, приемайки поражението и се загледа в оставената китара.

- А не те ли е страх, че можеш да се изгубиш? Нима никога не си губил парченце от себе си?

- Разбира се, че ме е страх. Разбира се, че се стремя да опазя късчетата в мислите си. Особено споделените парченца... Всъщност е наистина простичко – опитвам се не да ги колекционирам, а да ги пазя живи и автентични. Дори с риск да се загубя в хаоса им.

- Хей, вие двамата, какво ги вършите още тук? Работното време приключи преди повече от половин час! – това беше охраната на метростанцията. – Няма да дочакате следващия влак, веднага излизайте.

Заканите на гарда ги съпроводиха до ескалатора и ги ескортираха до арката на изхода. Двамата излязоха навън и се изправиха пред полузаспалата столица. Градът тихо отпочиваше под гранитния покров и изкуствената светлина. Ускорението и рутината бяха заглушени и потънали в сладка дрямка.

Картината пред очите им носеше мир. Двамата се взряха в среднощния пейзаж и после отправиха погледите един към друг за миг. За миг, не повече им беше нужно, за да отпечатат лика на другия в съзнанието си и да си кажат довиждане. Той грижливо прибра китарата в кълъфа, небрежно го преметна на гръб и хладнокръвно стисна ръката ѝ.

- Мисля си, че нощите много по-лесно могат да ни откраднат късчетата. Затова нека бъдем властелини поне на сънищата си. – каза той, откъсна ръката си от нейната и пое надолу.

- До-виж-да-не. – изрече тя на пресекулки докато отразяваше в съзнанието си отдалечаващия се силует на китара.

Ноемврийската мъгла безпощадно се разстилаше още по-ниско и я задушаваше. Тя се обгръщаше отчаяно с износеното си палто и не откъсваше очи от филмовите постери, които подминаваше. Кадрите се рееха неспирно покрай нея, изпълваха я с трепет и неясно очакване. Сякаш нещо предстоеше да се случи.

Сякаш в непрогледната влажна атмосфера около нея дебнеше късче, непознато, истинско и толкова близко. Крачките ѝ следваха очертанията на бордюра, но мислите ѝ неотклонно я тласкаха към жълтата ограничителна линия на "Сердика".

Необходимо ѝ беше просто едно парченце шоколад и беше там...

Cъбития

Мисъл на деня