цветно

Фернандо Сорентино: Навикът на човека с чадъра

Снимка: t_watanabe / Pixabay.com

Съществува един човек, който има навика да ме удря с чадър по главата. Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме удря с чадъра си. Не можех да го понасям в началото, но после свикнах.

Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм и с разсеяно лице. Видях го за пръв път преди пет години, в една гореща утрин. Четях вестника си под сянката на едно дърво, седнал на една скамейка, в гората до Палермо.

Изведнъж усетих, че нещо ме докосва по главата. Беше този същият мъж, който сега, докато пиша, продължава механически и с безразличие да ме удря с чадъра.

Тогава се обърнах, изпълнен с възмущение: той продължи да ме налага. Попитах го дали не е луд, но по нищо не изглеждаше, че ме чува. Тогава го заплаших, че ще повикам някой полицай, но той, невъзмутим и спокоен, продължи да действа.

След няколко мига на нерешителност и виждайки, че не се отказва от действията си, станах прав и му забих един юмрук в лицето. Човекът, задъхвайки се, падна на земята.

Веднага след това, полагайки големи усилия, стана и отново започна да ме удря с чадъра си по главата. Носът му кървеше и в онзи момент почувствах съжаление, угризения за това, че го бях ударил по такъв начин, защото в действителност човекът не ме удряше с това, което се нарича чадър – по-скоро ме шляпаше леко, изцяло безболезнено.

Беше ясно, че тези удари са само безкрайно досадни. Всички знаем, че когато една муха кацне на челото ни, ние не усещаме никаква болка: усещаме само отвращение. Добре, онзи чадър беше сякаш една гигантска муха, която на определени моменти кацаше на челото ми и то безброй пъти.

Убеден, че се намирам срещу един луд, поисках да се отдалеча от него. Но човекът ме последва тихомълком, без да престане да ме удря. Тогава започнах да тичам, (тук трябва да акцентирам, че има малко хора, бързи като мен.) Той тръгна да ме преследва, опитвайки се напразно да ми нанесе удар.

Задъхваше се, задъхваше се, задъхваше се и накрая се разфуча толкова силно, че ако опитвах да го принуждавам да бяга – този мой мъчител би паднал мъртъв на същото това място.

Затова престанах да тичам и тръгнах с нормален ход. Погледна го. На лицето му нямаше и следа от благодарност или укор. Само ме удряше с чадъра по главата. Помислих си, че трябва да отида в комисариата и да кажа: "Г-н офицер, този мъж ме удря с чадър по главата."

Би бил един безпрецедентен случай. Офицерът вероятно би ме погледнал с подозрение, би поискал документите ми, би започнал да формулира въпроси и вероятно тази история би завършила с мето задържане.

Стори ми се, че ще е по-добре да се върна вкъщи. Взех автобус 67. Той, без да престане да ме удря, се качи зад мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав до мен – с лявата си ръка се придържаше за перилата, а с дясната безмилостно мачкаше чадъра. Пътниците започнаха срамежливо да се усмихват.

Шофьорът започна да ни наблюдава в огледалото за обратно виждане. Малко по малко, пътуването изтръгна една каскада от висок, безспирен смях. Аз самият, от срам пламнах в огън. Моят преследвач отвъд усмивките, продължи със своите удари.

Слязох или по-точно – слязохме на Тихия мост. Спуснахме се по алеята Санта Фе. Всички се обръщаха да ни гледат смаяно. Мислех да ги попитам: какво гледате, глупаци? Никога ли не сте виждали как някой човек бие друг с чадър по главата?

Но в същото време допусках, че никога не бяха виждали такъв спектакъл. Пет или шест деца започнаха да ни следват, викайки, като обсебени.

Но аз имах план. Исках грубо да затръшна вратата на дома ми под носа му. Но не можах: със здрава ръка той хвана мандалото на вратата, упражни силен натиск в един момент и влезе с мен.

От тогава продължава да ме удря по главата с чадъра си. Доколкото знам, нито спеше, нито ядеше нещо. Просто само се ограничаваше с това да ме удря. Придружаваше ме във всички мои действия, дори в интимните. Спомням си, че в началото ударите ми пречеха да спя, но сега си мисля, че без тях - не бих могъл да заспя изобщо.

Отгоре на всичко, нашите отношения не винаги бяха добри. Много пъти го молих с всеки възможен тон на вежливост, да ми обясни поведението си. Беше безполезно: мълчаливо продължаваше да ме удря с чадъра си по главата. В много случаи го налагах с юмруци, ритници и да ми прости Бог - дори понякога третирах по същия начин и чадъра.

Той приемаше ударите примиренчески, приемаше ги като част от работата си. И този факт беше най-удивителното в неговата личност - този късмет и спокойна убеденост в своята работа, тази липса на омраза. И накрая - онази сигурност, че е приключил мисия - тайна и висша.

Въпреки, че няма физиологични нужди, знам, че когато го удрям, усеща болка, знам, че е немощен, знам, че е смъртен. Знам също, че един изстрел би ме отървал от него. Това, което не зная е - дали изстрелът трябва да го убие или да убие мен.

Не зная също, когато двамата сме мъртви - дали няма да продължи да ме удря с чадъра си по главата. Във всеки случай, това размишление е безполезно - признавам, че не бих могъл да убия него, нито себе си.

От друга страна, разбирам напоследък, че не бих могъл да живея без неговите удари. Най-редовно ме измъчва дълбоко предчувствие. Това е един нов страх, който се загнезди в гърдите ми и това е страхът от това да мисля, че вероятно, когато най-много се нуждая от него - този човек ще си тръгне и аз няма повече да усещам меките удари с чадър, които ме заставят да спя тъй дълбоко.

Автор: Фернандо Сорентино, Аржентина 

Превод от испански: Виолета Бончева

Мисъл на деня