цветно

Френската приспивна песен

Снимка: theinsuranceblogger.co.uk

Беше прохладна лятна вечер. Слънцето залязваше и позволяваше на земята вече да си поеме дъх след горещия ден. Главната улица на града кипеше от оживление. Ресторантите се пълниха с хора, привлечени от аромата на вкусна храна.

Пейките по площада бяха заети от младежи, които си разказваха някакви истории, и пенсионери, които споделяха спомените си от младостта с приятели. Влюбени двойки вървяха към морската градина, за да се усамотят в здрача, допрели главите си една до друга. Сякаш със спускането на нощта, в морския град закипяваше нов живот.

Вървях сред тълпата от хора, опитвайки се да си проправя път, за да премина. Всички изглеждаха толкова спокойни, движейки се нехайно, говорейки си с човека до себе си. Бях забързан и исках да се измъкна от множеството. Но когато около теб никой не бърза за никъде, сякаш това спокойно темпо на ходене заразява и теб. Без да се усетя, започнах да вървя по-бавно, сливайки се с останалите.

В този миг, отнякъде долетя музика. Без да се спирам, се заслушах, опитвайки се да разбера откъде идва. Беше красива мелодия, танцуваща с нощния вятър, изсвирена от меланхоличен акордеон. Отдавна не бях чувал песен, изпълнена на този инструмент. Връщаше ме в детството, когато учителката в детската градина ни учеше на някоя песничка за предстоящ празник.

След малко нечий звучен глас се сля с музиката и сред множеството гласове, носещи се по главната улица на града, се чуваше някаква непозната за мен песен. Дори не можех да определя на какъв език се пее. Само знаех, че ми харесва. Започнах да се оглеждам, търсейки жената, която пееше. И не след дълго я видях.

Стоеше на пейката под едно дърво. Около нея минаваха хората, поглеждаха я, но никой не се спираше, за да я послуша. Някои дори ѝ се присмиваха подигравателно и продължаваха по пътя си.

Тя беше странна. Облечена в черно палто, неподходящо за разгара на летния сезон. Стари ботуши, пробити с дупки като от куршуми. Носеше дълга пола на червени цветя и блуза на бели и черни райета. Косата ѝ бе бухнала, кестенява, приличаща на птиче гнездо. Лицето ѝ бе мръсно, с подчертани бръчки около устните и на челото. Но въпреки всичко изпъкваха очите. Сини. Небесносини. В тях блестеше сякаш луната и ги изпълваше с блясък, който можеше да заспели всекиго.

Пред гърдите на жената висеше един стар, с олющена боя акордеон. Тя разхождаше върху клавишите му пръстите си, покрити с мръсотия. Но звукът, който успяваше да накара да се извиси от музикалния инструмент, бе вълшебен. А в дует с нейния нежен женски глас, сякаш правеше истинска магия. Пееше красива бавна песен. Приличаше ми на приспивна. Беше на френски. Замислих се коя ли е тази жена и откъде идва. Може би беше бездомна, гладна. Но въпреки това талантлива и може би образована, след като знаеше френски език.

Видях до нея една количка, която привлече вниманието ми. Бебешка количка. Беше светлорозова, чиста, може би дори нова. Сенникът бе спуснат върху нея и не успявах да видя дали има нещо там. Предположих, че я е намерила някъде и я използва, за да пренася акордеона си. Все пак знаех, че не е лек музикален инструмент, а за крехка жена като нея навярно бе трудно да го носи.

Наблюдавах я как пее. Очите ѝ бяха затворени почти през цялото време. Само понякога ги отваряше, поглеждайки към бебешката количка под дървото до нея. Свиреше на акордеона и изпълнена със страст, извисяваше магичния си глас наоколо. Песента ѝ привличаше вниманието на хората, но неколцина се бяхме спрели, за да я послушаме. А тя сякаш не ни забелязваше. Сякаш дори не виждаше всички останали, които преминаваха по улицата и я гледаха с недоверие, като поредната бездомна. Беше толкова отдадена на песента, като че ли се бе пренесла в друг свят.

- Frère Jacques, frère Jacques. Dormez-vous? Dormez-vous? Sonnez les matines! Sonnez les matines! Ding, dang, dong. Ding, dang, dong.

Не разбирах за какво пее, но предполагах, че разказва история. Вълшебна приказка, обрисувана с ноти. Приключенията на малко дете, което тръгнало да обикаля света. История за приятелството му със слънцето и луната, небето и звездите. История за чудесата, които са възможни да се случат на всекиго с добро сърце и вяра в мечтите си.

Тогава един мъж на средна възраст се доближи до жената с акордеона. Съвсем машинално извади от портфейла си банкнота, която остави в нозете ѝ и се обърна да си върви. Едва тогава ми направи впечатление, че тя не бе оставила нищо, в което всеки, който иска, може да остави по някоя монета, за да ѝ помогне. Изведнъж музиката спря. Жената спря да пее.

- Какво правите? - чух гласа ѝ.

Очите ѝ се бяха вкопчили в мъжа, оставил банкнотата пред нея. Гледаше го по странен начин. Вместо да му бъде благодарна, тя сякаш се чувстваше обидена от неговия жест. Той се спря и се обърна към нея, за да бъде сигурен, че говори на него.

- Моля?! - попита я объркан той.

- Какво си мислите, че правите? Защо ми подхвърлихте тези пари?

- Не съм ги подхвърлил. Искам да ти помогна.

- Нямам нужда от помощ! - с категоричен глас му каза тя. - Не съм тук, за да прося милостиня.

- А защо пееш тогава насред улицата, ако не за да спечелиш някой лев? - с почуда я попита мъжът.

Тя се изправи. Свали акордеона от раменете си и го остави на пейката. Направи крачка напред и се доближи до мъжа, оставил ѝ банкнотата. Хората, които се бяхме събрали, за да послушаме музиката ѝ, бяхме объркани от нейната реакция.

- Не пея за пари – каза тя с притихнал глас. - Пея, за моята Роза – добави шепнешком, слагайки показалеца пред устните си, сякаш за да накара всички ни да бъдем по-тихи и погледна към розовата количка.

- Ти си луда! - рече накрая мъжът и поклащайки глава пое по пътя си.

Жената остана на мястото си. За няколко секунди беше безмълвна, неподвижна. Наблюдаваше го как се отдалечава, а останалите бяхме заковали погледите си в нея. После се обърна към нас. Изглеждаше сърдита, дори ядосана. Върху лицето ѝ вече нямаше и следа от онази смирена жена, която пееше красивата песен на френски преди миг. Сякаш се бе превърнала в съвсем различен човек.

- Махайте се от тук! - развика се, ръкомахайки наляво и надясно. - Какво сте се събрали като лешояди около мен?! Марш по пътя си! Нахалници! - не спираше да вика тя.

Всички се разотидохме, оставяйки я сама до пейката. Отдалечих се на известно разстояние и се спрях, поглеждайки отново към нея. Видях я как се доближава до бебешката количка. Отново сложи пръста си пред устните, казвайки "Шшшш-т". Свали сенника и взе на ръце една стара кукла. Приличаше на истинско бебе, но изцапано, голо и с едно око. Държеше куклата като свое дете, което се опитваше да приспи, потупвайки го и шепнейки му нещо, гледайки лицето му с любов.

След малко върна куклата в количката и отново спусна сенника. Огледа се. Приличаше на лъвица, която бе готова да брани своето малко от хиени. Тя наистина вярваше, че тази играчка е нейното бебе. Доближи се до пейката и се наведе към земята. Прибра в пазвата си банкнотата, която онзи мъж ѝ бе дал. Взе акордеона си. Сложи го на рамото си като чанта и тръгна по улицата, бутайки бебешката количка пред себе си. Припяваше си тихо френската приспивна песен, която свиреше на акордеона си.

- Frère Jacques, frère Jacques. Dormez-vous? Dormez-vous? Sonnez les matines! Sonnez les matines! Ding, dang, dong. Ding, dang, dong.

Когато тя се изгуби от погледа ми в тълпата, поех отново по моя път. Вървях бавно. Бях замислен. В главата ми се блъскаха толкова много въпроси. Тази случка ме накара да си мисля дълго време за онази жена. Коя беше тя? Откъде идваше? Какво ѝ се бе случило? Защо беше на улицата? Дали наистина е имала дете?

Въпроси, на които едва ли някога бих открил отговора. Но си мислих, че ако отново я срещна, ще я заговоря. Ще се опитам да разбера повече за нея. Обаче тя не се появи повече. Сякаш беше изчезнала от града. Само онази мелодия на френската приспивна песен в главата ми напомняше за нея.

Предстоящи събития

Мисъл на деня