цветно

Гората на мъдростта

Снимка: pixabay.com / jplenio

Имало едно време едно кралство. То се намирало в една висока планина, обградена със зелените цветове на природата. Отвсякъде се виждали дървета, поляни с тучна трева, чували се песните на птиците и всичко приличало на един малък рай. Всички живели в хармония и разбирателство, били много щастливи.

Един ден в замъка отишла една красива жена с бяло лице и дълги черни коси. Очите ѝ били като на змия. Тя се промъкнала в кухнята и се преоблякла като готвачка. Когато станало обяд, тя занесла на краля, кралицата и малкия им син, вкусна топла супа. Но в купата на кралицата сложила отрова.

Вечерта из замъка се разнесла скръбната вест за смъртта на кралицата. Кралят бил много тъжен, а седемгодишният му син се затворил в голямата си стая и плакал ден и нощ за майка си. Сякаш черен облак се бил спуснал над приказното кралство и вече нищо не било толкова красиво и изпълнено със спокойствие.

Една вечер, докато кралят стоял на терасата си и гледал към пълната луна в небето, мислейки си за мъртвата кралица, видял, че някой се разхожда в градината. Решил да провери кой е там и излязъл от стаята си. В градината била жената със змийските очи.

Когато кралят я погледнал, тя му се усмихнала, а очите ѝ заблестели. Казала си тихо някакви думи под носа и го омагьосала да се влюби в нея.

След няколко дни в замъка се вдигнала голяма сватба. Никой не харесвал новата кралица, но кралят бил под влиянието на магията ѝ и за него тя била идеалната жена. Чувствата му били замъглени, а сърцето му сякаш постепенно забравяло любовта към мъртвата кралица.

Младият принц не одобрявал сватбата на баща си. Той виждал в мащехата си нещо зло, от което се боял. Винаги щом я погледнел в змийските очи, чувствал, че тя не е добър човек, че е искала винаги само власт и много злато. Дори подозирал, че тя е убила майка му.

Когато принцът пораснал и вече станал млад мъж, в кралството царял пълен хаос. Мащехата му била контролирала краля с магията си и го превърнала в зъл и алчен човек. Карала го да взима високи данъци от народа, а да им дава малко пари и земя, да ги наказва за всяко прегрешение и дори да праща на бесилото невинни хора. Всички в кралството се били превърнали в роби на властолюбивата нова кралица.

Веднъж, докато се разхождал из замъка, принцът забелязал нещо странно. В една стена, намираща се сред пустите кътчета, имало врата. Отворил я и видял дълго стълбище, по което тръгнал. Стигнал до една мрачна стая, пълна с билки, с отвари и книги със заклинания. Вече бил сигурен, че мащехата му била вещица, а това било нейното скривалище, където правила магии.

Решил да потърси помощ. Искал да открие начин да разобличи мащехата си, да развали магията ѝ над краля и да спаси народа от злото. Но не знаел кой можел да му помогне. Затова отишъл в огромната библиотека на замъка. Там имало много книги, събирани от стотици години. Чувствал, че в някоя от тях се криело решението на всички проблеми, с които се борил.

В една много стара книга, чийто корици били скъсани, а страниците пожълтели, пишело за една гора – Гората на мъдростта. Според книгата, тази гора се намирала недалеч от замъка и в нея живели най-старите дървета в света. Но те не били обикновени. Можели да говорят и освен това били много мъдри.

Знаели решението на всеки проблем. Принцът бил много щастлив. Бил решен да открие тази гора и да разбере как да отърве кралството от злото и от властолюбивата му мащеха със змийските очи.

Рано сутринта принцът взел своя кон от конюшнята и тръгнал да търси Гората на мъдростта, за която пишело в книгата. Дълго се скитал под парещото слънце, но не откривал гората.

Скоро се свечерило, а той бил далече от замъка. Решил да намери място, където да пренощува. И тогава видял една малка дървена колиба на хълма пред него. Доближил се и почукал на вратата. Отворил му един старец с бяла коса и дълга брада. Той веднага познал сина на краля.

- Търся място, където да пренощувам – казал принцът.

- Моят дом е на твое разположение – с усмивка отвърнал старецът и го поканил да влезе.

Седнали около масата и една красива девойка с руса коса и изумрудени очи им сервирала вкусна вечеря и червено вино. Принцът разпитал стареца за живота му и двамата си говорили дълго, докато красавицата стояла встрани и чела някаква книга. От време на време поглеждала към принца, но не се осмелявала да му каже и дума.

- Тръгнал съм да търся Гората на мъдростта – споделил синът на краля, след като изпил няколко чаши вино. – Знаеш ли как да стигна до нея?

Очите на девойката светнали и тя оставила книгата встрани, за да подслуша разговора.

- Не. Не мога да ти помогна, принце – казал старецът. – Но ако наистина искаш да я намериш, не спирай да я търсиш.

И след малко си легнали. Рано сутринта, когато първите лъчи на слънцето озарили небето, принцът се събудил. Красивата девойка му сервирала закуска, а старецът още спял дълбоко в леглото си.

- Искаш да стигнеш до Гората на мъдростта, нали? – попитала шепнейки красавицата.

- Да. Знаеш ли как да я открия?

- Знам, но ще ти кажа, само ако ме вземеш със себе си.

Принцът се замислил. Не разбирал защо девойката искала да тръгне с него без стареца да знае, но все пак се съгласил. Скоро двамата се качили на коня и тръгнали по една пътека, отдалечавайки се от дървената колиба на хълма.

- Баща ми ме продаде на този старец – заговорило момичето по пътя. – От много време се опитвам да открия начин да избягам от него, но нямам къде да отида. Надявам се, когато те заведа в Гората на мъдростта, да ме вземеш в замъка. Мога да чистя, да готвя, да се грижа за градината. Само не ме връщай при стареца.

Принцът съжалил момичето. Съгласил се да му помогне, но само ако наистина стигнел до гората и ако там откриел решението за проблемите, в които тънело кралството.

След няколко часа навлезли в една гора. Било тихо и спокойно. Дърветата спускали дебела сянка върху поляните с цветя. Една река с бистра вода течала наблизо. Наоколо жужали пчелички и прелитали красиви пеперуди.

Принцът си спомнил за това какво било кралството, преди да се появи мащехата му. Но в тази гора нямало нищо необикновено. Тогава принцът помислил, че може би наблизо живее някой мъдър човек, с който трябва да говори. Или пък всичко това с историята за Гората на мъдростта е било просто измислица…

- Може би са ме забравили – прошепна тъжна девойката. – Идвах тук, когато бях малка.

- Кой те е забравил? – попитал принцът.

- Дърветата – усмихнала му се тя.

Слязла от коня и тръгнала пеша сред гората, а принцът я следвал. Тя се оглеждала, доближавала се до всяко едно дърво, галила го и му говорила така, сякаш било живо същество.

Накрая принцът я помислил за луда. Спрял се отчаян и седнал на тревата. Мислил си, че няма да открие това, за което бил тръгнал. Не и в тази обикновена гора. Облегнал се на дървото до него и затворил очи.

- Дошъл си тук за помощ, нали, принце? – чул се глас.

Принцът се стреснал и отворил очи. Огледал се, но не видял никой друг, освен девойката, която стояла точно пред него и му се усмихвала.

- Ти ли каза това? – попитал той.

- Не. Дървото го каза.

Той станал веднага от тревата и се обърнал назад. Загледал се в дървото, на което се бил облегнал и сякаш успял да види лицето му, очите и устата му. Помислил си, че сънува.

- Добре дошъл в Гората на мъдростта – отново се чул онзи глас, който идвал от дървото. – Аз съм най-старият тук и се надявам да мога да ти помогна.

- Дойдох, защото… - заговорил принцът, след като се съвзел и като вече бил сигурен, че наистина разговарял с дърво.

- Знам защо си тук – казало дървото. – Отсечи част от кората ми, стрий я на прах и когато се върнеш в замъка, хвърли я срещу мащехата си. Тя ще забрави всички магии, които знае и кралят ще я види такава, каквато е в действителност.

- Но теб ще те заболи – с тъжен глас се обадило момичето.

- Всяка болка си заслужава, ако ще помогна на някого, като я изтърпя – отговорило дървото.

Принцът извадил меча си от ножницата и отсякъл парче от кората на дървото. Стрил я на прах, който прибрал в една бяла кърпа. Тогава се понесъл силен вятър. За миг сякаш се чували някакви думи, които летели над гората.

- Вятърът ми казва, че трябва да побързаш – казало дървото.

Принцът му благодарил, красавицата също и двамата се качили на коня, тръгвайки към замъка. Когато гората отново потънала в тишина, старото дърво проронило една сълза заради болката, която изпитвало от липсващата част на кората му.

Когато принцът се върнал в замъка, разбрал, че баща му е починал. Не можел да понесе тази мъка. Бил сигурен, че мащехата му го е убила. Отишъл в покоите, където лежал мъртвият крал, а до него стояла жената със змийските очи. Извадил кърпата с праха от кората на дървото и го хвърлил срещу нея.

В този миг тя паднала на пода, превърнала се в грозна старица, каквато всъщност била и когато загубила силите си, изгубила красотата и младостта си. Отишла си от замъка и никой повече не чул нищо за нея.

Но за принцът вече всичко било без значение. Баща му вече бил мъртъв. За това той се върнал в Гората на мъдростта. Отишъл при дървото, с което разговарял и го помолил да му каже как да върне краля към живота.

- Това не е по силите ми – казало дървото. – Никой не може да върне човек от смъртта.

- Тогава и теб никой няма да върне от смъртта! – извикал яростно принцът.

Извадил меча си и отсякъл дървото. Сякаш цялата земя се разтресла, когато то паднало безжизнено на тревата. Цялата гора заплакала. Дори вятърът тъгувал и станал студен. Неблагодарният принц се върнал в замъка.

Не казал на никой, че е отсякъл дървото, в сърцето си обаче чувствал тъга, сякаш е убил десетина души. След погребението на баща си, той се оженил за красивата девойка и станали крал и кралица. Върнали в кралството хармонията и спокойствието. Всички заживели доволни дълги, дълги години.

Там, където било отсечено най-старото дърво в Гората на мъдростта, пораснали цели три млади дръвчета. Сякаш то отново се било върнало към живота. Всичко в гората отново си било така тихо и красиво, но оттогава, никога повече, нито едно дърво, не проговорило на човек.

Предстоящи събития

Мисъл на деня