цветно

Хармонията не е цел, а средство: когато знаеш какво ще правиш с нея – тогава ще я намериш

Снимка: pixabay.com/achealmarie

 Ако ние спим за новото, то поне е събудено онова, което го праща. Имаме погрешни схващания за т. н. "нарушения" в здравните норми. И те не са беда, наказание, а награда и възпитание в жертва.

Международният ден на хората с увреждания 3 декември се чества вече от 15 години. Но ако се питаме дали е изпълнил през това време задачата си да промени отношението ни към тези хора и да създаде по-добра среда за тях, в повечето случай не бихме си дали утвърдителен отговор.

И то най-вече, защото с външни средства не могат да се променят вътрешните, духовните причини, довели до тези състояния, които са наречени увреждания, а техните носители различни, неравностойни, неравнопоставени, ин-валиди и т.н.

Все неточни определения, освен, може би, последното, което само ни изглежда най-обидно и грубо, но всъщност ни казва, че валидността им е вътрешна, сърдечна, душевна и духовна, тази която е обща за всички и не се определя от телесните параметри. Дори напротив, ощетеният в материалното поле човек почти винаги компенсира с някакви други дарби и с така наречената "сила на слабостта", която му помага да се справя с всички затруднения.

Затова подобни дни повече разделят различно устроените от природата и Твореца хора, отколкото да ги поощряват и стимулират да се чувстват като всички останали. Но това е много по-трудно постижимо, отколкото да се подобрят някакви външни условия за по-добро съществуване на т.н. "различни" хора. Изисква вникване все по-надълбоко в многоаспектните реалности, които се допускат за всеобщата човешка еволюция.

Та нали всички ние съществуваме иманентно, вътрешно присъщи в рамките на божественото присъствие и битие, проявяващи се в и чрез аспектите на материалния свят.А да си вътрешно присъщ към и в Божията Същност, означава да си изцяло съществуващ в онзи изначален еволюционен, защитен и хармонизиращ вселенски механизъм, наречен Божий Промисъл.

И в него всяко нещо си е на своето място, в своето време като възможно най-голямата необходимост и в частен, и в общочовешки план, в чието число влизат и болестта, и здравето. Дори с лек приоритет към т.н. абнормни състояния, които често дават много повече възможности за развитие отколкото другите, които приемаме за норма.

Така както Р. Щайнер, който в последната година преди смъртта си, с напълно изнурено и отпаднало тяло, е направил повече добро, отколкото за целия си живот… Същото се отнася и за Стивън Хокинг, и за много други подобни случаи.

Защото т.н. увреждания, болестите, изобщо, са регулативен кармичен способ, и ако имахме правилно отношение към тях, щяхме да се доверим на техния еволюционен промисъл и да можем съвсем тихо и спокойно да си тъчем своята индивидуална нишка от глобалния кармичен килим, да допринасяме той да бъде по-здрав и изпъстрен с правилните, хармоничните цветове. Да използваме ставащите промени за личностно и обществено усъвършенстване, убедени, че всяко развитие набира своя устрем единствено след изоставането, отпадането от нещо друго.

Такава е и кармичната цел на боледуването - да ни направи, по-адаптивни, устойчиви, по-съвършени… А и след преодоляването на болестта, заредени с много по-големи сили от тези преди нея. Но това става едва когато преминем в един друг свят, в ново съзнание, абнормално, непознато, в което физическите закони нямат решаващо значение и всичко се преработва чрез придобитото от болестта.

Затова се казва, че болестта е един вид "авансово заплащане", чийто пълен размер се допълва едва в новия ни живот. Затова тя трябва да ни носи пълно приемане, смело понасяне решенията на духовния свят, помирение със самия живот, разбиране за ускорено развитие, дори и когато има летален изход.

А гледайки с кармично разбиране на нея, вече няма да се чувствуваме смазани от т.н. й "бреме", от предположението, че светът е пълен с несъвършенство, страдание и мъка. Което пък, от своя страна, засилва и волята ни за изцеление до неподозирани размери.

Към този променен начин на мислене ни подтикваше и Учителят Ваклуш. Когато го попитах преди няколко години какво мисли за зачестяващите днес случаи на аутизъм, на синдрома на Даун сред децата, той сподели с тревога, че днешните медици изобщо не са готови да посрещнат специалните им нужди, защото не осъзнават, че тези случаи са само част от съвсем новата картина на света, от извършващата се тотално промяна, която изобщо не е причина да се сплашват родителите, защото ставащото сега е само подготовка за бъдещето, в което дори няма да има кръвна картина и човекът ще стане събожник, който носи едни съвсем други характеристики.

Съвсем друга "мая", която може да прави от "млякото" – "сирене" или нещо друго… Изпитанията пък на родителите в тези случаи, според него, не били беда, а възпитание в жертва. Когато децата имали някакви "нарушения", това изисквало от нас по-други неща и ние трябвало да ги дадем. Да дадем повече време, грижи и внимание. Но вместо това, родителите имали, обикновено, погрешното усещане, че грижата за тези деца не е награда, а наказание.

Защото всеки човек си идвал тук на земята с всичкото, което му е дадено и му е нужно. И то не му пречило да има събудена отговорност за предстоящата му лична принадлежност. Дори и когато родителят още не е събуден за нея, затова пък било събудено онова, което я пращало и давало правото на всеки да се обособи и да отговори на своето предназначение.

Но ние също можем да съдействаме това да се случи по-безболезнено, отбеляза Ваклуш Толев, ако се оставим Мъдростта, която не наказва, а освобождава и опазва душата от посегателства, да води дните ни към жертвена дързост и служение. Към осъзнаването, че всичко е на мястото си, че Бащата не може да загуби сина Си – синът е, който Го губи.

Че Пътят на Мъдростта е Път за осъзнаване и овладяване на нашите непобедими сили, за връщане на човека в Бога. А този процес, заяви Толев, започва с чистотата на всички нива, която не позволява да се създава вибрацията на страха. С убеждението, че т.н. зло е с ограничено време, а свободата от зломислие е осъществен дар на Любовта.

По пътеките на Мъдростта ни води и сборникът "Вантала" с канонични текстове на средновековната философска китайска школа Даодзибай или Път към висшата яснота.

Ето някои от неговите мъдрости:

1. "Непреодолими прегради се срещат само извън пътя."

2. "Каквото и да стане, ще стане независимо от твоите тревоги."

3. "В нищо няма твоя вина."

4. "Хармонията не е цел, а средство: когато знаеш какво ще правиш с нея – тогава ще я намериш."

5. "Научавайки, не научаваш нищо."

6. "Ако искаш да си платиш дълговете - започни с дълговете към самия себе си."

7. "Възможно е твоите грешки да са това, от което се нуждае светът." 

8. "Дъното на морето може да се види само на плиткото." 

9. "Земята не дели плодовете на ядливи и неядливи. Земята търпи орача."

10. "Не върви по течението, не върви против течението, върви напряко на него, ако искаш да достигнеш до брега."

11. "Оценявайки нещо необичайно, спомни си за всичко обичайно, свързано с него.

12. "Пепелта и водата по отделно са подвластни на вятъра, но той няма власт над калта, създадена от тях."

13. "Понякога търсенето на правилно решение излиза по-скъпо от грешките."

14. "Почукай на вратата, тръгвайки си."

15. "Славеят се храни с бръмбари."

16. "Ти за нищо не си виновен."

18. "Ти не знаеш какво е нужно на света."

19. "Ти няма да успееш да пропуснеш истинския си звезден час."

20. ”Това, което правиш, го прави мълчаливо."

21. "Узнавайки, ти не узнаваш за всичко."

22. "Удряйки силно по водата, можеш само да нараниш себе си."

23. "Хищникът не се сражава - той обядва."

Cъбития

Мисъл на деня