цветно

Хайка за щастие

Снимка: pixabay.com / Pezibear

Беше началото на май – най-любимият ми период от цялата година. Имаше нещо в това време, нещо, което те кара да се обърнеш с хастара навън. Да изхвърлиш всички тъги, които са се натрупали през дългaтa зима. А май ти дава възможност да съблечеш душата си. Да постелиш една чисто нова надежда върху зелената трева и просто да се вдъхновиш. А аз имах болезнена нужда от това.

Седях на една пейка, в един парк, а часът беше малко преди осем сутринта. Толкова беше тихо, че бях способна да чуя всяка нота на подсъзнанието ми. Гледах езерото на метър пред мен, докато съзнанието ми препускаше през вихрушката от емоции, която обземаше цялото ми същество. Всякакви - хубави, лоши, ужасни. Притъпявани, потискани, забравяни.  Криещи се под езика, чакащи само да отпусна захапка, и да излязат навън. Но аз, така или иначе, вече не ги исках. 

Толкова беше тихо, че бях способна да чуя всяка нота на подсъзнанието ми. Редно ли е? Редно ли е животът ти да изтича като пясък? Като неотворена от никого книга, обитаваща нечие мазе? И изобщо как може да си на 25? На твоята възраст хората се влюбват непрекъснато. В дните си, в нощите и в самата любов. А ти?  Не се вписваш!

Не се вписвах.

Исках да наритам скапаното Щастие, което долиташе до всички, но не и до мен.

- Ти, сине майчин, ще ми кацнеш на рамото! И хоро ще играеш! И ще имам онази работа! И няма да отговарят на чувствата ми с "Мерси". Чу ли?! - заканително застанах на "Ф" пред Него. Изритах Въпросното в задника, като предварително Му бях оставила бележка с адреса си.

- На третия етаж съм. Вляво!

Бях решила, че То просто ще ми се случи. Точка! Натяквах Му го абсолютно всеки ден, докато не влезе в божествената Му глава и не остане там завинаги.

И то пък взе, че ми се случи. По някакъв естествен начин започнах да се изграждам отначало. Лятото поднесе в краката ми толкова любов, колкото аз самата не знаех дали мога да понеса. Сърцето ми се влюби в един нов град, в новите усещания, които ти поднася непознатото. Позволих на някого да хване ръката ми, а аз позволих на себе си да хвана ръката на някого.

И изведнъж, една година по-късно, Щастието си събра багажа и си тръгна. Натъпка лъчите си в един огромен куфар, взе си усмивките, заедно с дъждобрана и локвите, и хлопна вратата под носа ми. Незнайно защо, остави една жълта тениска, един магнит, висящ и до днес на хладилника ми, и една черно-бяла солница. А сега пак ми се иска да съм на онази пейка. Да се върна назад в онова утро и просто да Му се усмихна.

- Не става така - казвам сега на миналогодишното ми Аз - Трябва да Го поканиш. То не е бездомно куче, което да довлачиш насила до вкъщи. И не, не подлежи на дресировка. То те дресира. Изчиства ти мислите, а после те кара да се усмихваш, докато навън се завихря най-обезумялата буря.

Сега вече никак не ми се иска да Го заставям. Как да му кажа, че е "гадно копеле, което ми принадлежи". Не мога. Иска ми се да развия теорията на Чаплин за Щастието и просто да се усмихна.

Тихо ми е. Много ми е тихо. И ми се иска да помълча с някой на онази, вечната тема. Че с Него все сме куче и котка. А то все се оказва котката. Измъква се, докато спиш, после - ходѝ Го търси. Лукаво е. Днес е тук, после Го няма. Като дима от току-що запален огън.

Днес, малко по-мъдра, осъзнавам, че То не е съществително. Нито е нарицателно. То е То. Случва се, само ако Го пуснеш да влезе през прага ти. Ако Го отглеждаш с добро намерение. Ако очите ти са достатъчно отворени. То бяга от нас, само защото иска да Го забележим. Играе си на криеница, защото иска да бъде оценено.

А криеницата е висша форма на живот. С неохота ти поднася онова онче-бонче, в което все ти броиш до десет. Отваряш очи, а животът те заблуждава, че няма никой. Толкова е тъмно, че ти просветва в душата.

То не е константа. То е вечно бягащо хлапе с червени панталони, рижава коса и лунички. Изниква от ъгъла и изчезва със скоростта на кошута. А когато Го намериш, ще ти се усмихне и ще ти нашепне: "Днес ме намери. Утре пак на същото място".

Предстоящи събития

Мисъл на деня