Херкулес и Психея (разказ)

16 декември 2020

Облегнат на мраморна масичка в сладкарница, художникът Лавров по навик наблюдаваше минувачите. Наблизо разтоварваха камион.

Обърна му внимание един от хамалите. Сам вдигаше такива сандъци, че наоколо се събираше публика.

Смъкна последния и разгърден, с кръстосани голи ръце застана сред улицата – паметник, извян от месо. Всеки мускул – мъж.
Фантазията на художника се разигра.

Мярна се Вехтият завет... Голиат... не онзи – победител... Урсус... пред него – не бик – съвременният Дракон – под краката – онеправдано човечество... Самсон, хвъргащ земното кълбо в пространството...

"Не, без злоба и сантименталности..."

И продължаваше да разглежда изправения модел.
Жените плахо, крадешком хвърляха смаяни погледи на него и свенливо отпущаха очи. Той ги гълташе – вълк, акула.

По лицето – ни нежност, ни страст даже.
Само сила.
Създателка – от случайни срещи – семейства – от села – градове...

В девствени гори – животни, птици, гадове и милиарди непознати и на науката буболечки.
Търсена, желана – въпреки мизерията, липсата на смисъл в живота.
Равнодушен враг на закони, морали, невинност, вярност, чистота.

Твори, твори, твори... – и не се интересува какво.
С лъх събаряща – гимназистка, влюбена във всички фотографии по витрините; новобрачна до прага на спалнята, ако младоженецът е закъснял; неутешна вдовица, потънала в сълзи и траур до скъпата гробница.

Цар-бог на плътта – един в милиарди лица...
Лавров стана и отиде при хамалина, заведе го в затънтена кръчма, влезе в преговори и го настани в ателието.
Залови се да работи.

"Каква мантия да метна на плещите му? Никаква. В своя примитивна премяна. Сам сред океана на скала срещу слънцето..."
Довърши картината и застана пред нея.

"Да я изложа пред жените?... Техният идеал... Обида ще закипи в гърдите им – а ще го пожелаят – до една, както онези на улицата простия хамалин."
Занесе я в отделна стая, заключи я и я изостави.

Почиваше, работеше друго. От време на време отиваше при нея с трепета на тайно свиждане.

Не пущаше никого там, боеше се от пръв чужд поглед.

* * *

Лавров е пред своя "Херкулес".
Унесен гледа.
Нещо липсва... не в него... вън... Какво?... Не постига...

Танталови мъки.
Да се мислиш бог – и да се окажеш проста адамова кал до създаването си...
Ателие на художник!
Храм.

Спалня на девственица – после легло на родилка. Той – творец – баща и майка на новороденото.
Кабинет на писателя – библиотека.

На композитора – музикален магазин.
Мъртви букви и ноти.
В ателието – образи, мисли, свят, живот.

* * *

Борисовата градина.
Лавров отдъхва.
Случайно вдига очи.

На отсрещната пейка – жена? – момиче?...
Ескиз... Разноцветна паяжина във въздуха – облекло дамско.
Не бесни прегръдки – целувка би я стопила.

Не снема вдъхновен поглед от нея.
Тя се смути, пламна и стана.
"Да не се е обидило, милото?"

– Госпожице! – скочи той. – Простете. Аз не гледах – изучавах, исках да ви запомня... трябвате ми... художник Лавров!

– Художник Лавров? Каква щастлива случайност! Толкова съм слушала за вас... и ето. Няма защо да се извинявате. Навикнала съм да ме гледат. Чудят се. Смеят се на моята ефирност... Психея ме кръстиха.

– И много право.

– Но тя е с крила...

– Вие сте друга... днешна... бихте ли се съгласили да ви рисувам?

– Защо не – проговори тя весело.

* * *

– И тъй, ще ме рисувате?
– Още не – да ви се нарадвам – после другите...

Тя почна да посещава ателието.
Лавров криеше от нея картината и новата идея.
Рисуваше я отделно.
Блажени минути!
Кой е моделът! Кой – художникът?

Той нежно я нанасяше на платното – тя галено го къташе в душата.
След няколко седмици Психея не можеше да диша без него.
Оставаше по цели часове и след сеанса.

Тревожеше я спокойствието му.
Копието го интересуваше повече от оригинала.
Страдаше до сълзи... до омраза.

Женският инстинкт я спаси. Обидена, тя стана сериозна.

– Е, господин Лавров, картината е довършена – няма какво да правя тук... – И взе да натъкмява пред огледалото шапчица на главичката.

Стори му се, че земята се изселва. Пребледня.

– Вие ще си ходите?

Психея сияеше – пожела да го накаже.

– Да. И тъй, заради вашата картина забравих и себе си, и своите. Сбогом!

– Госпожице!...

Друго не можа да каже.
Протегна ръце. Шапчицата се търколи на килима.

* * *

– Мили, ти не ме обичаш! – шепнеше Психея, облегната до рамото му на канапето, и обезсилена падна на възглавниците.

– Не бързай, мила. Ти ми трябваш още такава... малко... мъничко търпение... – Вдигна я и я заведе в заключената стая при картината.

Психея слисано отстъпи няколко крачки.
Не откъсваше поглед от платното.

– Каква фантазия! Може ли да има такъв мъж?

* * *

Лавров почна новата картина.
"Херкулес и Психея."

Човекът изтръпна в художника при първата им среща в ателието.
Те се погледнаха – два отделни, различни свята.
Ураган и зефир.

Нещо пробягна в мозъка на Лавров.
Надви – прогони абсурдни мисли.
Картината напредваше...

* * *

– Ето ме, мила! Твой съм – проговори Лавров, коленичил до нея на канапето.
– Остави ме... – прошепна тя.
– Какво?
– Не те заслужавам...
– Що значи туй, мила моя?
– Не съм твоя.
– Не си моя?! Чия си?
– На онзи...

Лавров разбра.
Мислеше за туй, не вярваше. И то стана.

– Мили!... Прости ми...
– Прошката не връща нищо... Ти ми отне всичко...
– Тогава убий ме.

Вратата леко се открехна.
Влезе онзи.
Лавров се изправи.

Очите на Херкулес говореха: "Не доближавай... Ще те разтрия в прах..."
Психея го погледна.

– Върви си!...

По-кротък от овца, хамалинът излезе от ателието.
Лавров се отпусна на столчето до картината.
Тишина. Ни звук, ни движение.

По-мъртво от платната наоколо.
По едно време тя се вдигна, облече се и тръгна.
Той не мръдна.

* * *

Човекът умря – остана творецът.
Отиде в стаята при самотния Херкулес.
"Какво съзнание за несъкрушима сила! Да... без нея още."

Върна се при другата картина.
Погледна лицето му.

От бог, цар – ни следа... Просяк... бито домашно куче, пълзящо до краката на господаря – а в устремения поглед на Психея – нищо – само на устните играе небрежна иронична усмивка.

Из "Разкази и повести" на Георги П. Стаматов, издателство "Колибри"