цветно

И aко не доcтигнеш съвършенството, значи ли, че не cи живял cъвършенно?

Снимка: pxhere.com

Не знaя когa cе прaвят житейските равносметки, но cъм cигурнa, че нито 31-ви декември, нито 1-ви януaри са най-удaчният момент за това. В тинейджърските години, в cредaтa, в крaя на живота? След първата, втората, третата любов? Колко разочарования понасяш преди да се запиташ: “Това ли е посоката?”

Уча се да живея без клишетата, в които попадаме несъзнателно. Знам, че често това са трапове, в които дълго може да си покопаеш, ако им се отдадеш. Не се страхувам, че на почти 30 не съм изпълнила “To do” листа на баба ми за мен, нито обръщам особено внимание на хората, които се опитват да ме поставят в техните твърде тесни за летящата ми душа представи.

Пазя се обаче аз самата да не поставям етикети. Не харесвам нарицателните, анатемосването и всичко що следва от простия факт, че някой е твърде различен от теб. Приеми го и си отдъхни. Широк свят, хора всякакви, въздух за всички.

Може би, ако някой ни хвърлеше отгоре плана за нас, бихме се ориентирали къде точно стоим. Къде, извинете, е ключът към това съвършенство и колко точно остава до него? Такъв обаче аз все не получавам и слава на Теб, който отговаряш за това, че е така!

Знам, че съвършенството е семпло, леко. То рядко тежи. Харесвам магията на най-обикновеното. Простота на живота. Капучиното. Смехът. Дългите вечери. Оживените разговори. Високите честоти в гласа на онзи, който се вълнува от разказа си. Историите за големите любови. За малките драскотини по сърцето. Дълбоките въздишки, които ги следват.

Съвършен е онзи, който е съумял да намира радост в полъха на майския вятър, в полепналите фини песъчинки по юлските крачета, в танца на падащите есенни листа, в снежните ангели през декември, в детския смях, в купените от бабата цветя, в подадената ръка от автобуса, в отстъпеното място на по-възрастния, в щастливото семейство в парка, в четириногия приятел, в споделения сладолед.

Замисляли ли сте се защо най-голяма носталгия имаме към детството и как във времето, уж, трупайки повече ресурси, все не успяваме да стигнем до такова удовлетворение? Дали тогава сме знаели за мултитаскинга или просто сме успявали в едната ръка да държим филия с лютеница, докато тичаме през глава за да вкараме гол, представете си - без да сме прочели нито една книга по темата?

Дали приятелите ни зависеха от статута, който имат, или всичко, което трябваше, за да бъдем приятели, беше вашите да те пуснат навън, ако не – ние всички щяхме да дойдем и да помолим за това, давайки на майка ти един милион обещания от твое име. "Само този път. Само сега. Точно един човек ни трябва." В годините разбрах, че наистина най-често точно един човек ни трябва.

Да правиш всичко, на което си способен в този миг. Да не нагрубиш в яростта си, да не премажеш в стремежа си, да не затвориш очите си за онзи, когото се нуждае от помощта ти, да не се подиграеш с този, който е дал любовта ти. Не е ли в това смисълът? Да го играеш този живот така, че съвестта ти да не изцапа бялата възглавница вечер.

Да минеш през живота на хората без да оставиш разруха след себе си, да влезеш в чуждото сърце с чисти намерения, да събуеш обувките си, за да не накаляш, да благодариш, че са те пуснали, да дръпнеш завесите, за да пробие светлината, да проветриш пространството там, където са закърнели чуждите сетива, да научиш на любов, да подариш нежност, да помилваш загрубялата ръка, да прегърнеш хладното сърце, да послушаш чуждото дишане, да запомниш гримасите.

Да помълчите, за да се чуете, да се посмеете, за да се изцерите, да разкажете мечтите си, за да израснете. Да изимитирате някой съсед, да си подарите време без преструвки, да си позволите да останете чисто голи, за да съзерцавате душите си. Да се слеете, да изживеете своя катарзис, да има поне една песен, от която ще настръхва кожата ви, да има една смешка, която ще ви връща там, да има поне една причина, заради която да си кажете: "Благодаря".

Да се обърнеш преди да си тръгнеш от този дом и да видиш, че тук вече въздухът е по-лек, а сърцето по-топло. Да се усмихнеш, накланяйки главата си, да се покажат трапчинките ти, за да изпратят и те тази любов, да се навлажнят очите, за да обещаят, че ще помнят, да се вдигне нежно ръката ти, за да помаха за довиждане.
Да дадеш някому душата си, страха си, надеждите си, сънищата и мечтите си. Не е ли съвършен онзи живот, в който ти се е случила поне една любов?

Не знам кой измерва съвършенството, но пък знам съвършено добре, че в годините отпечатъци остават именно онези най-съвършени в простотата си дни. Оставете всички състезания и страхове за другите. Стъпвайте леко и смело.

Съвършените животи не тежат.

Предстоящи събития

Мисъл на деня