цветно

Искам те (но) само като спомен

Снимка: pixabay.com

Мисълта за теб винаги донася усмивка на лицето. Понякога, докато пътувам в метрото, докато чакам на опашка в супермаркета или вечер преди да заспя, тайно си открадвам малко време, за да прехвърля лентата със спомени в съзнанието. И се питам - искам ли да ги изживея отново? Бих ли си го позволила? Бих ли си го причинила?

Ако можех да избирам, ако можех да променям миналото или да дирижирам бъдещето, нямаше да променя нищо, но не бих и пожелала да ми се случиш отново. Защото някои хора са по-хубави като спомен. Или може би споменът е твоята версия на даден човек, чийто образ искаш да запазиш непокътнат.

В спомените си човек изгражда събитията така, както биха били най-изгодни за него. Най-близки до твоите представи. Дори да смяташ, че пресъздаваш дадена ситуация напълно реално и адекватно, несъзнателно си я нагодил към твоите разбирания така, че тя да стане приемлива. И в това няма нищо лошо. Съзнанието ти работи в твоя полза - използвай го правилно, насочвай мисълта там, където ти става най-мило, припомняй често онези моменти, в които има любов.

Споменът за теб съм нагодила да е хубав. Да ми става мило. Да знам, че може да ме стопли, когато съм сама. Да ми носи малко радост, даже тръпка. И понякога си позволявам да помечтая какво би било. Но не се възгордявай, искам те, но само като спомен. И не се сърди. Не, че не те обичам, просто нямам полза да кроя несбъднати мечти във въображението си.

Дали е можело да бъдем, да сме, да не се беше случило миналото в тази последователност, водеща до днешния ден. Мога да съчиня страхотни приказки. С щастлив край, с тъжен край, с отворен край. Да, понякога го правя за кратко, бягам от реалността, съчинявам си сценарий, липсват само актьорите. И после се връщам, оставям въображението ми да почива и поемам дъх.

След мисленото пътешествие в един несъщестуващ вариант на моя свят днес, спокойно признавам пред себе си, че не бих заменила живота, който имам днес. Може би защото пред два вида избор, човек винаги избира този, който му е познат. Може би защото съзнанието ми не е способно да си представи мен и теб днес, но може би най-вече защото днес съм това, което съм, благодарение именно на миналото ми и на тези спомени, с които така умело си играя понякога.

Човек е продукт на миналото си и единственото, което може да направи, е да го моделира така, че то да го прави по-добра версия на себе си днес. Сигурно ти ме правиш по-добър човек именно с отсъствието си.

Да, беше красиво, дори в некрасивите моменти, беше истинско, дори в лъжата, беше кратко, въпреки че го правя безсмъртно с хилядите версии, които мога да съчиня. И ми харесва да е точно такова - неистинско. Да направя теб неистински. Вероятно така съзнанието ми се бори по-лесно със загубата, може би така несъзнателно съм нагодила миналото, че да е удобно на моята реалност.

Може би казаното звучи дори грубо, но какво по-хубаво от това да бъдеш увековечен в нечие съзнание, в нечии спомени. Ти може да си навсякъде, може да те има, може да те няма, но в моето съзнание си спомен. И те искам и обичам и ще те съчинявам и прекроявам, но единствено като такъв.

Cъбития

Мисъл на деня