цветно

Как да си помогнем сами?

Снимка: pixabay.com / geralt

Мисля доста хора си задават този въпрос, тъй като ние българите сме горделиви и сме свикнали да се справяме с доста неща в живота си сами. Много тудно молим за помощ или трябва вече да е изключително "опряло яйчицето", че да го сторим.

Преди 6 години минах през малък ад на земята, когато се сблъсках с припадъците, загубата на тегло и техните следствия - агорафобията, хипохондрията и депресивното състояние, в което изпаднах.

Още имам бели петна от този период от живота ми. Но ясно си спомням онези моменти, в които се чувствах в капан и не знаех ще усея ли да изляза. Капан на страха, на безнадеждност или вървулицата от лоши и негативни мисли, които все едно плъзваха като епидемия, помисля ли си само една.

Спомням си апатията и това как отивах на работа и нямах търпение да се прибера и да си легна. Да заспя и да бъда някъде другаде, но не и в този свят и измерение. Да, така беше по-лесно. Така не поемах отговорност и усилие. Всички бяха изплашени за мен, а аз исках това да приключи.

Спомням си една вечер, когато съквартирантката ми във Варна се обади като на пожар, а аз потънал в онази тъмна сянка на депресивното състояние, бях отново в сънливото състояние на самосъжалението. Тя изкрещя "Какво правиш, излизаййй: Кооперацията гори!". Явно наистина звънеше на пожар, заради истински такъв.

Дори не бях усетил дима. Може би щях да бъда доволен, ако пожарът ме бе избавил от всичко. Но знаете ли, именно тя, близките ми, приятелите ми и не на последно място моята воля и решение за живот, ме накараха да запалвам малко по малко искрата на вярата и надеждата.

Всичко това се случи през 2012 г. Към края на тази година си спомням, че малко по малко бях започнал да излизам от състоянието. Но тялото ми все още не беше възтановено. Бях като анорексик. Едва се гледах. Може би кучето на другата съквартирантка и любовта, която ми даваше, също ми помагаше, но още се връщаха моменти на безнадежност, на чернота и на това да мислиш, че краят е близо.

Може би ще прозвучи крайно, но точно така се чувствах. Все едно бях в кладенец, от който нямаше излизане и смъртта лекичко пристигаше. Няколко месеца по-късно през 2013 г., се появи още един значим човек за мен. Жена, която е един от най-добрите ми приятели и до днес. Жена, която ми помогна да се закрепя физически и която сякаш даде старт на трансформацията ми.

Но нека не забравяме, че аз неистово исках да се избавя от всичко това, в което сам се бях забъркал. А защо? Ще попитате. Защото дълги години правех нещата, които си мислех, че се очакват от мен. Не правех нещата, които наистина исках и не бях този, който исках да бъда. Над 10 години, не говорех за проблемите си, дори с най-близките ми хора, моето семейство и моята сестра-близначка. Те не ме познаваха. Аз не се познавах… Сам поставих рамка, като бетонни стени, в които се зазидах. Аз вече не се познавах, загърбил себе си…

Но след този малък ужас през 2012 г. и началото на 2013 г. взех решението, че няма да се предам и ще се боря! Знам колко ме обичат всички вкъщи, особенно прекрасната ми баба. Тогава може би осъзнах, че предам ли се, ще нараня тях и ще пропилея живот, за който моите родители 7 години са се борили…

Освен, че Криси ми помогна за физическото ми състояние, тя някак ми даде светлината в тунела. Спомням си как започнах да се променям. Усещам все още страха, но се сещам и за желанието за живот и всичко, което се случваше. Едно от нещата, които изключително ми помогнаха в израстването след Криси, беше психологията и онзи диск с терапевтични аудио сесии, който започна да изкарва от мен емоционалната болка.

Който започна да ме кара да се замислям колко време изгубих в собствения си затвор и колко време още ще губя, за да се освободя от всичко това. Който ми помогна да променя начина си на говорене и отношения с моите близки и приятели, с моите родители и семейство. Който ме накара да разбера, че отговорност не е само дума, а нещо, което е нужно да се случи в живота ми, ако искам да живея.

Затова съм толкова благодарен, че го взех през 2014 г. и започнах. Затова направих и свой, следствие на опита ми през последните 4 години в сферата на психологията и всичко, което осъзнах, че ми помогна. Защото знам колко хора има в такава безизходица, защото виждам колко подобни случаи идват при мен, и защото знам, че там има някой, който може да не успее да бъде подкрепен, да няма кой да го стори и да не вземе това решение за живот…

Затова направих този онлайн диск. Затова и използвам всичко, което ми помогна лично на мен, а после и в работата ми с хора, защото то е нещото, което най-силно е останало в съзнанието ми, нещата минали през мен самия.

Споделям една от терапевтичните аудио сесии, свързани с вътрешното ни дете. Една част от психиката ни, която много от нас, и аз дълги години забравях. Част, за която е нужно да се погрижим, защото е част, която е източник на толкова съзидателна и енергия на любов, креативност и лекота, но забързани ние подминаваме.

Знам, колко ще ти повлияе. Знам, колко отговори ще ти даде. Знам колко ще ти помогне. Приятно слушане: youtube.com.

Можеш да прочетеш повече за диска с терапевтични аудио сесии "Детето и родът в мен" на kaloyanbozhanov.com.

Мисъл на деня