цветно

Какво не бива да казваш на човек, за когото мислиш, че е в капана на депресията:

unsplash.com
  • и другите хора имат проблеми, не си само ти така;
  • не приличаш на някой, който страда от депресия, даже...даже много добре изглеждаш;
  • ще ти мине, само споко;
  • не мисли чак толкова много;
  • намери си някакво хоби, занимание и ще видиш как ще се оправиш за нула време;
  • от скуката си така;
  • всичко идва от главата ти;
  • я се стегни;
  • няма причина да си толкова нещастна/нещастен, животът ти е хубав.
  • млад, здрав, прав човек, айде сега, кое не ти е наред.


Реално даден наш проблем може да е проектиран от главата ни, но това не го прави въображаем и лесен за елиминиране. Борбата с нашите собствени демони е най-продължителна.


Вместо да жонглираш с изхабени от употреба, но златни клишета, може да опиташ ето тези примери:

  • съжалявам, че преминаваш през всичко това, адски гадно е;
  • мога ли с нещо да ти помогна и да съм полезна;
  • когато ти се говори и имаш нужда от някого - насреща съм;
  • на мен ми пука за теб;
  • звучи ужасно, сигурно ти е много трудно.


С вторите примери показваме съпричастност, емпатия, загриженост, опитваме да проявим разбиране и да подадем ръка за подкрепа. С разговори човек осъзнава, че не е сам в нито един проблем и нищо не се случва само на него. Уви, душевната хигиена и психичното здраве, са все още на последно място по значимост и могат да почакат реда си. За тях все е срамно, страшно, изпотяващо и "айде по нататъка ще говорим на тази тема".


Винаги приветствам на драго сърце, когато човек излезе с името и лицето си, решил да говори свободно, в прав текст за депресията и проблемите си. Не се крие зад анонимности или профилни снимки на магнолии. Има особена сила в това да заявиш себе си. Повод за уважение е, защото не е лесно да се изправиш, в нашия случай да напишеш кой си и че си не си наред, не си щастлив, вечер не спиш, скапан си, яко депресиран си и паник атаките идват една след друга, дори можеш да ги кръстиш с имена, толкова са истински, а някой престорен приятел, те убеждава, че те били проекция на главата ти, на щитовидната жлеза, на кофти работен ден, на липсата на витамин Б 12.
Що се касае до "не изглеждаш чак толкова нещастна, всичко ти е наред, няма причина да се чувстваш така", бих искала да обърна малко внимание.
Често отстрани имаме един приличен живот. Еле пък по снимки сякаш всичката ни Мара е втасала, right?!
Усмихнати сме, нищо ни няма.
Поправете ме ако греша, но, не беше ли Робин Уилямс външно ухилен до уши?
Хората ни виждат, ние ги поздравяваме, защото така подобава на добрите нрави, така е редно. За външния свят ние сме си същите. Ако направим статистика преди да узнаят грозната истина навярно мнозина са мечтаели да бъдат на мястото на Антъни Бурдейн, но не за да се обесят с връвта на халата за баня, а да пътуват по света, да опитват различни кухни, днес да са в Италия, утре в Маракеш, да са световноизвестни, със собствено предаване, книга и името им да е разпознаваемо навсякъде.


Опитваме да угодим на този, на онзи, на мъжа си, на жена си, на децата си, на работодателя, на вечерята, на сметките, на майка си, на колата, на всичко. Стараем се да бъдем навсякъде, а често сме там, където не сме.
На една крава или кокошка вероятно ú е абсолютно достатъчно да има покрив над главата и осигурена прехрана сутрин и вечер. Това е един повече от приемлив санитарен минимум.
Имаш къща, имаш какво да сложиш на масата, хладилникът е зареден, ерго - пълно щастие, какво повече ти трябва.
В случая обаче, ти не си нито крава, нито кокошка, нито което и е било друго животно. Ти си човешко същество. Имаш своите чувства, необходимости, потребности, носиш емоциите си, носиш всичките си скапани тежести и несъвършенства, които генетиката не ти е простила.
Щеше да е много хубаво и лесно  ако нещата стояха всякога по този опростен начин с мантрите от късметчета или цитати от източни мъдрости въртящи се из социалните мрежи - дишай, радвай се на малките неща, радвай се, че имаш покрив над главата, че имаш хора, които те обичат, че тази сутрин се събуждаш. Ето тук на тези думи Мечо Пух би изпаднал в екстаз, но на него и една каца с медец му стига.
Цинично ще дойде, но това задоволително малко не е достатъчно винаги и бързо се изчерпва. Това би те задържало на повърхността за кратък отрязък от време и после ще дойдат въпросите и съмнението. Отчаянието ще влезе тихо. Страхът. Нежеланието да ставаш сутрин. Вината, ако щеш дори, че ти се втълпява от няколко посоки, че животът ти е супер отстрани, имаш си всичко, а ти, пак нещастна и депресирана.
А колкото до тези, които ни обичат и са най-близките ни хора, често те последни научават, че сме в депресия, въпреки сигналите ни.
Навремето обожавах списание, което като Антъни Бурдейн вече го няма, става дума за емблематичният Егоист. Всеки път чаках да излезе, за да си го купя.
Вътре в списанието имаше една колонка, която почти без изключение започваше със "Здравей, драги читателю..."
И аз, драги ми читателю, искам сега да се обърна на раздяла към теб и да ти кажа да не се стягаш ако си под стрес. Не си възел да се стягаш, човек си.
Дай си колкото време ти е нужно - седмица, месец, половин година и се отпусни.

 

Четете още интересни текстове на автора в Групата "Истории от Гардероба"

Мисъл на деня