Какво стои между личния ни свят и реалността?
Къде се намирам аз в света? Кой съм? Каква е моята цел? Какво ме мотивира? Не си ли си задавал някога поне един от тези банални житейски въпроси? На мен ми се е случвало в момент на меланхолия да затрупвам съзнанието си с множество тривиалности и часове наред да търся техните отговори.
Може ли обаче за един час човек да разбере каква е неговата житейска мисия и какво стои между него и света, между личния му свят и реалността? Едва ли... Нашето съществуване не е толкова елементарно устроено. Светът е създаден така, че цял живот да се опитваш да го разгадаеш, а току виж не ти е стигнал.
В своите представи всеки вижда света по различен и неповторим начин. Ако за мен чашата е наполовина пълна, то през твоите очи е наполовина празна, а реално погледнато това е просто една чаша с някакво количество вода. Според собствените си виждания изграждаш представата си за света, изграждаш своята личност, живееш живота си. Именно те ни разделят на песимисти, оптимисти и реалисти.
Винаги съм твърдяла, че съм човек на крайностите - за мен винаги има два отговора "да" или "не", а "не знам" или "ще видим" не са желана опция. Но по отношение на живота приемам позицията на реалиста, без да се хвърлям в краен оптимизъм или песимизъм. Ако го направя рискувам или да сложа розовите очила и да виждам всичко необятно красиво и справедливо, или пък да стана възможно най-черногледия човек, който дори в доброто дело вижда нещо потайно и нередно.
Стремя се да гледам на заобикалящия ме свят през призмата на реалността. Смятам, че така няма да се отклоня встрани, създавайки си нереални представи за случки и хора, които след това да се окажат плод на моята добронамерена фантазия.
Неведнъж съм се подвеждала по привидно лъчезарни усмивки, по привидно мили и ласкави думи, а реално съм се сблъсквала с лицемерие. Звучи изтъркано, но в днешно време това се е превърнало в тенденция. Хората дотолкова са погълнати от фалша, заслепени от желанието да се представят пред останалите за нещо, което не са, само за да извадят някакви дивиденти от това. Замислям се как това не ги изморява?
По този начин те взимат каквото искат, но губят себе си и вярата на хората в самите тях. За мен това подмолно държание стои между тях и света, защото той никога не е докрай благосклонен към тези, които искат да получават, без да дават от себе си. Това не значи, че намирам нещо лошо в оптимизма и във вярата в хората, но просто трябва да бъдем по-внимателни към това кой и защо допускаме до себе си, за да не бъдем ние наранените.
От друга страна за песимистите съществуват само тъмните, дори бих казала мрачни тонове на живота. Те изглеждат безкрайно отегчени или безкрайно тревожни, мнителни и тъжни. За мен това са хора, които търсят конспиративното във всяко едно отношение, които нямат смелостта да се отдадат на живота, без да се страхуват от това, което се крие зад ъгъла.
Изморяващо е да очакваш буря в слънчевия ден, вместо да му се насладиш. Между тях и света според мен стои страха от неизвестното, смятайки, че всичко и всеки е винаги против тях.
За себе си съм избрала реализма, защото не искам да гледам на живота като на благоуханна градина, пълна с рози, нито пък да се страхувам от розата, защото боде. Тя има бодли, защото така е създадена от природата, а не за да нарани точно мен и точно сега.
Това доказва, че мисълта на Уолтър Липман, че ''между мен и света, стои моята представа за него'' в действителност е доста вярна. Между мен и света стоят моите страхове, тревоги и съмнения.
Между мен и света стоят моите надежди, вяра и мечти. Между мен и света стоя самата аз със своите мисли и чувства, защото само аз мога да избера посоката, в която да се движи той за мен.
