цветно

Какво (трябва да) означава загубата?

Снимка: Lukas_Rychvalsky / Pixabay.com

Всеки човек, който има поне малко горчив опит с живота е изпитвал онова чувство на вътрешна празнота. Сякаш част от нас е изчезнала и това променя живота ни по болезнен начин. Докато съзнанието ни е замъглено от ужасните последици от загубата обаче не разбираме, че все пак печелим нещо от преживяното. И то не е свързано с онова, което сме загубили или с друго, което можем да получим в замяна. Свързано е с нас самите.

"Въпреки всичко, смятам, че в загубата има нещо повече от болка. Може би смелостта да стигнеш дотам, докъдето никога не си стигал." – Марта Бухо.

Болезнено е, когато разбираме, че това, което сме загубили, независимо какво или кой, не само е присъствал в живота ни по един или друг начин. Ние сме се старали да го задържим близо до нас. В самата концепция на думата "загуба" стои идеята, че сме дали много от себе си в негово име. Може би прекалено много - чувства, време и енергия, които никога няма да си върнем и то поради причини, които понякога не сме били способни да променим.

Това прави болката наистина безмилостна. Когато сме загубили нещо, то най-често не е зависело от нас – били сме безсилни пред действителността, а тя се е подиграла с нас, докато ние само сме гледали отстрани как всичко се срива и умира. Но искаме или не, трябва да се примирим, че съдбата е такава, каквато е, а ние сме просто потърпевши. Не можем вечно да контролираме всичко, което е свързано с живота ни. Искаме винаги светът да се върти според нашите изисквания.

И когато осъзнаем, че има нещо, което не можем да контролираме, често правим грешката да прехвърляме вината на друг или просто на вселената за нашето собствено страдание. Да, има отговорни за стеклите се обстоятелства, но това, че някой си е тръгнал от нас, не означава, че го е направил с целта да ни накара да страдаме. Всеки гледа и търси собственото си щастие. И щом човекът е способен да си тръгне във всеки един момент, ние не можем да се разпореждаме с това негово право или с живота му, защото разполагаме само със своя и наш дълг е да контролираме себе си възможно най-правилно.

Може би причината да се опитваме да управляваме всичко около нас е прекаленото привързване към онова, което е заело част от сърцето ни. Става дума за вид нездравословно привързване, тоест вкопчване в желаното. Идеята, че притежаваме напълно нещо или някого и той ще бъде наш "завинаги". Но какво би означавало тази дума за нас, когато съзнаваме, че всичко е преходно? 

Необходимо е да се научим да обичаме това, което е част от живота ни, без да го приемаме изцяло като част от нас. Не трябва да забравяме, че единственото, което някога ще притежаваме напълно е нашето собствено "аз". И колкото и да е красиво онова, което бихме могли да притежаваме в бъдещето, никога не трябва да се държим така, сякаш го притежаваме в момента. Единственото сигурно за нас е, че ние сме тук, на този свят, в този момент и това е красиво само по себе си.

"Няма загуба, която да не е свързана с печалба, с личностно израстване" – Хорхе Букай.

Има си и хубавите страни. Вероятно най-хубавата от тях е мигът, в който започваме малко по малко да се сближаваме с реалността и да я виждаме такава, каквато е – неподменена, изчистена от целия блясък, от всички украси. Осъзнаваме и че докато сме си мечтаели и сме обичали, до голяма степен сме били заблудени от розовия ни поглед. Действително светът никога не е бил само дъги и пеперудки, но чак когато се сблъскаме с тъгата, тя постепенно започва да ни сближава и със сивотата на деня, която, така или иначе, не можем да избегнем.

Загубили сме нещо или някого, който някога е бил част от живота ни, но вече не е. Въпреки това той е оставил нещо у нас. Винаги ще притежаваме частица от него в себе си и именно тя ще ни прави такива, каквито сме. Истината е, че ние се развиваме и се самоизграждаме благодарение на загубите, които сме преживели и трудностите, през които сме минали. Като белег от дълбока рана, който ще остане завинаги.

Безсмислено е да се стараем да го заличим. Трябва да се постараем да съхраним не това, което би ни попречило, а онова, което би ни помогнало в личностното и душевното ни израстване. Тоест онова, което би ни направило по-силни по пътя ни, което ще бъде като конец на малкия ни пръст и ще ни напомня страданието, което сме изпитвали.

Но дори да ни го напомня, не трябва да си позволяваме да го изпитваме отново всеки път, когато се върнем в спомените. И винаги трябва да гледаме по такъв начин на живота: да бъдеш повален е най-лесното, въпросът е дали ще се изправим, дали след време ще крещим с усмивка на лице, че, въпреки че сме били наранени, че сме били на дъното, че почти сме умрели, сега сме тук и сме по-живи от всякога.

Мисъл на деня