цветно

Кога разбираме, че сме пораснали?

Снимка: pixabay.com

Честито да ми е! Аз пораснах!... На 21. Поне така мисля, поне това усещам... Как да разбера всъщност дали просто не се заблуждавам и галя егото си? Вероятно има някаква научна теория, която обяснява кога точно и как детето се превръща във възрастен.

Но като всеки творец и аз бих искала да намеря отговора, отнасяйки се към съзряването като с нещо строго индивидуално, като с проникновение, като с душевно избистряне, като със сбор от действия, за които си даваш сметка, че този път си извършил така, както трябва, така, както душата ти го изисква.

Своето откритие нарекох "Усещане за смяна на ролите". Свързвам го с етапа, в който ние - децата, се превръщаме в родители на самите ни родители. И за да не бъда голословна, ще ви дам примери. До болка познатото "Облечи се, да не изстинеш!" все по-рядко чувам от устата на майка ми и все по-често от своята уста, надявайки се, че този път няма да ме пренебрегне и ще нахлузи още една блуза под якето си.

Да не говорим за главоболието, което с баща ми ми предизвикват, когато откажат да отидат на лекар, а се налага... Оставаш буден по никое време на нощта, притеснявайки се дали все още не се чувстват добре, дали са си изпили лекарствата, дали въобще са ги взели от аптеката. И с всеки ден това натрапчиво гласче, което те кара да правиш всичко, за да се чувстват родителите ти облекчени и щастливи, лека полека, но необратимо, се усилва.

Наблюдавах как майка ми се грижеше за вече покойната ми баба. Въпреки че винаги беше много заета, всеки неин жест към нейния родител бе безкористен, бе лишен от съмнения, бе инстинктивен, значеше благодарност – сякаш казва: "за това, че те има, майко, за това, че чрез тебе съм дошла на този свят".

Може би съвсем скоро ще заприличам по поведението си на майка ми. Ще поучавам тези, които ме учеха 21 години, ще ги смъмря, когато виждам, че се саморазрушават, ще се раздавам за тях, дори когато така губя от собственото си време, пари и възможности за развитие, ще ги обичам безусловно, дори когато те намразват себе си. Кой знае, може би и досега съм го правила, но без да размишлявам толкова над това.

Но, да - усещам, че пораствам – с всяко сготвено ястие, с всеки метър почистен сняг, с всяка платена сметка, които биха спестили от времето и усилията на уморените ми родители. Защото помощта ми към тях не е в отговор на тинейджърското "Защо пък да не направя това, за да помогна на нашите", а на по-зрялото и някак плашещо "И това ще свърша задължително, иначе баща ми/майка ми би се измъчил/а в опити да се справи с..." Отсега нататък трябва да бъда най-добра – във всичко и винаги – заради себе си и заради тях.

И въпреки че мога да поставя името си в графа "възрастни", детето в мене никога няма да ми позволи да забравя, че някога съм била малка и мислеща предимно за собственото си добруване. Затова ще се опитам да бъда добър родител на родителите си, давайки им нещо, което те не успяха да ми дадат – пример за щастлив родител.

Поемайки отговорност за собственото си щастие, ще бъда щастлива във всеки един миг и да се надяваме, че като добри деца, ще се превърнат в това, което съм аз – един истински щастлив родител. Ще бъда с ум и тяло на зрял възрастен, но със сърце и дух на любопитно, вярващо в чудеса дете, защото както казва Ерих Кестнер: "Единствено тези, които порастват, но продължават да бъдат деца, са хора".

Аз съм вечното дете, което пораства. А вие?

Предстоящи събития

Мисъл на деня