цветно

Когато любимото ти кафе започне да нагарча

Снимка: lisa870 / Pixabay.com

Всички говорят за трудните времена, когато човек е сам, объркан, без половинка, третинка или четвъртинка, която да прибави към своето леко носталгично съществуване. Да се пише за самотата е лесно.

Поетите редят рима след рима за нейното мълчание. Музикантите съчиняват мелодии, които да са в ритъм с нейната тишина. В киносалоните се леят сълзи за поредната изгубена душа, която търси път към себе си, защото няма друг, към когото да върви.

Лесно е, защото е познато. Защото всеки човек в един момент от своя живот е учил азбуката на самотата. Сричал е думичките като първолак, опитвайки се да разбере техния смисъл.

Но защо малко хора говорят за настъпването на онзи момент, когато тъкмо си се научил да четеш буквара на необвързаните и да изговаряш цели изречения с лекота и удоволствие, и се появява дългоочаквания нов учебник – математика за начинаещи. Или как 1+1 е равно на 2.

Предзвикателството да се научиш да смяташ е неоспоримо. Аз никога не съм била природен талант в математиката. Учех доста усърдно, за да изкарвам добри оценки. Бях отличника, но насила. Винаги съм се възхищавала на умовете, които смятат за забавление, ей така между другото.

Тези, на които не им трябва калкулатор, сметало или клечки за кибрит. Дали на тях им е по-лесно да разберат защо 1+1 е равно на 2 и 1 винаги ли трябва да е равно на 1, за да могат заедно да бъдат 2.

Когато вече си част от уравнение, за което си копнял години наред, идва друга трудност – как по дяволите да се научиш да смяташ, като досега си наблягал на буквите от А до З.

Първите признаци на тази предизпитна треска усетих, когато диаметърът на разперените ми ръце в леглото трябваше да се намали. Тогава се ужасих. Сякаш някой искаше да ме смали до размерите на Малечка Палечка, а аз исках да си царувам в леглото.

Все пак си е моето легло, бранило ме е от хищници през годините. Попивало е сълзите ми. Прегръщало ме е в тъмнината, за да не ме е страх. Как да си дам дори и частица от леглото, когато то е било най-верният ми приятел и е сричало азбуката, заедно с мен.

След леглото дойде моментът с любимото ми кафе на джезве, което започна да ми горчи, когато ми се налагаше да го пия сама. Не обичам кафето със захар, но дори опитите ми да добавя 2-3 лъжички не успяваха да го подсладят.

Чудех се как е възможно само за няколко месеца вкусовите ми рецептори да са се променили до такава степен, че да не разпознават собствения си любим сутрешен ритуал.

Сякаш сега се запознавам със себе си. Отново. Тъкмо извървях пътя на АЗ-а и сега се уча как този път да се вплете в математическото НИЕ, без да губи своето значение. Трудно е да се говори за момента, когато цялата ти структура се променя.

Когато не само тялото ти придобива нови форми, но и целият ти живот. Не е вярно, че трябва да направим място, за да може друг човек да влезе в живота ни.

Любовта не е градски транспорт, препълнен асансьор или маса за двама.

Любовта е да се огънеш, дотолкова, доколкото мускилите и сърцето ти го позволят.

Любовта е напасване, решаване на нови задачи, откриване на нови цветове и вкусове, трансформиране на сетивата.

Любовта е любимото кафе да нагарча, защото вкусът му не е споделен с другата сънена усмивка.

Любовта е промяна.

Аз продължавам да пия кафето си без захар, но вече не ми горчи, защото спрях да се опълчвам на тази мъчителна за мен математика. Осъзнах, че няма смисъл да си пия кафето без неговата усмивка, защото да бягаш от случването на едно вярно уравнение, е по-малко или равно на 0.

А по този предмет вече бях пълна отличничка.

Cъбития

Мисъл на деня