цветно

Когато свърши страхът, започва любовта

Снимка: pixabay.com / castleguard

А кога всъщност започва този страх, ще запитам... Мисля, че плашливо започвам да се сещам.

Беше отново от онези недели. Някак си пак усещах шепота на онова страшно чувство, онзи чудовищен вик. Мирисът и ароматът на болничните коридори галеха натрапчиво всички мои сетива. Усещах как гърдите ми влизат сякаш в стругарското менгеме на дядо.

Усещах поредната среща на моята "любима приятелка" - астмата, съпроводена от своите "прекрасни деца" - нейните пристъпи. Какво я бе довело, може би ще запитате? Всеки път се питах и аз. Но малко по-късно започнах да се сещам.

Всеки път я водеше чувството ми на вина, че просто не си позволявах да бъда напълно онзи, който исках и усещах, че искам да бъда. А защо го правех? Защо не си позволявах това? Питах се отново и отново всеки път -  я в линейката към болничната бърза помощ, я в ръцете на татко, я на още куп места...

22 люти зими - 22 мразовити, самотни и кристално чисти - огледални образи в лъжа! И малко преди края на последната, изненадващо дойде и още една "прекрасница" - язвата, а с нея и спътницата й "депресивно състояние".

Защо? За пореден път възникнаха страрите въпроси на нов глас. Тогава онова малко и тихо гласче в душата ми каза: "Заради страха! Страхът от това дали ще бъдеш разбран, дали ще бъдеш приет, страхът заради самия страх!"

И тогава, когато тези твои пишман приятелки наистина станат твои верни другарки, тогава свърши страхът. Тогава дойде и любовта!

Любовта - признание.

Любовта - покой.

Любовта - приемане.

Любовта - да си просто свой!

А защо дойде толкова късно, любов - иска ми се да те попитам днес. Защо не бе по-упорита от този твой заклет враг и не надделя? Защо?

Мълчиш... Знаеш ли, аз ти прощавам! Благодаря ти и те обиквам, защото все пак дойде и започна.Когато свърши страхът, започна и животът.

Cъбития

Мисъл на деня