Когато женската "мъдрост" вреди
От HighViewArt
Защо мъжете не ходят на тренинги? Защо клиентите от силния пол са рядкост в кабинетите на психотерапевтите, а семинарите за отношенията между двата пола гъмжат от жени? Ако попиташ случайно срещнат мъж, най-вероятно ще ти отговори: "Мога да се оправя и сам", "Защо ми е психолог, като си имам приятелка?", "Тия глупости с чувствата са за жени."
Познато, нали? Можеш да го заплашваш, да му се молиш, да го лишаваш от секс, от манджи, от телевизия, да мълчиш и да надхитряш, но максимумът, който ще получиш, е още по-силна съпротива и "Май ти трябва да се лекуваш. На мен всичко ми е наред". Убий ме, но искрено вярвам, че няма сила на земята - била тя и женска - способна да промени вкорененото "мъжете не плачат" и "търпи, ти си мъж". Освен ако и когато мъжът сам го пожелае.
Но кой ти има време да чака? А предложението, а сватбата, децата, кариерата, почивките, общият ви дом - кога? Затова съвременната жена не чака, тя действа. И докато ти, скъпи господине, отказваш да говориш за чувства, търпиш, не споделяш, лежиш на дивана, играеш компютърни игри и отказваш да ходиш на психолог, тя крои планове как да те промени.
И ето я жената воин, въоръжена с тетрадка и химикалка, се хвърля да гризе гранита на науката, за да поправи щетите, нанесени от седем поколения баби, дядовци, майки, лели, вуйни и бащи.
Казваме си: "Нищо, стой си вкъщи. Аз ще отида, ще науча всичко за теб, ще те поправя и ще те спася. От теб самия." С една-единствена подробност - само ние знаем за пъкления си план. Мъжът живот си живее и идея си няма каква чудесничка промяна му готвим. Още по-добре за нас ;)
В редиците на тези ученички можете да срещнете и мен. Не съм изключение и се изкушавам да го правя също толкова често, колкото и вие. Както се казва, който учи, ще сполучи! Но да се върнем на жените воин.
Отиваме, слушаме внимателно, задаваме въпроси, анализираме, водим си записки, смиламе информацията, може и да поработим върху себе си, връщаме се вкъщи и дебнем. И в момента, в който го хванем да споделя нещо, понамирисващо на откровеност, му изнасяме сочна лекция за смисъла на живота, за отношенията и любовта.
Понеже той вече ни е ясен - научили сме какъв му е проблемът, къде му е проблемът и откъде се е появил. Пропуснали сме да научим обаче, че човек е затворена система, която се затваря още повече при насилствени стимули за промяна отвън. А за да се отвори и да поеме новото знание, трябва да задействаме план "Б".
Нека го илюстрирам с пример.
Връща се мъжът от работа, пльоска се на дивана, втренчва се в телевизора и мълчи. Ти, разбира се, която го познаваш много добре, решаваш да не оставяш тази работа току-така.
- Днес ни дойде сметката за тока - започваш отдалече.
- Ъхъ.
- Пак е двойна...Ами, май ще трябва някой от нас двамата да си смени работата - казваш го жалостливо.
- Ъхъ.
- Ама няма да съм аз - правиш лека крачка напред.
- Аз тази работа не мога да напусна - отговаря, присвивайки рамене.
- Не можеш или не искаш, котен-ЦЕ? - питаш подучена от тренингите.
- Не мога (леко раздразнен).
- Мъж като теб може всичко. Стига да го поиска - продължаваш в същия дух.
- Даа, така е. Принципно. Но моля те, не почвай сега. Не мога да напусна тази работа. Знаеш го - започва да се защитава. - Жоро не ми е само началник, а на първо място ми е приятел. Дължа му много в този живот. Ще се чувствам виновен, ако го оставя точно сега.
В този момент тя, жената воин, роден психолог, подучена, че всеки сам трябва да си носи кръста и никой никому не е длъжен, решава да му изнесе урок по собствена стойност.
- Виновен ли? Не трябва да се чувстваш виновен. Пък и длъжен на този Жоро? - казваш, говорейки повече като майка, отколкото като негова жена. - Той да не е дете, че да не може да се оправи без теб? Виж, аз мисля, че всеки човек сам е отговорен за действията си и щом той ти е помогнал, значи е решил, че иска да го направи. Това няма нищо общо с теб - заявяваш още по-категорично. - А вината само ще те изяжда отвътре. Хайде, ще направим едно упражнение за премахване на чувството на вина?
Грешка. Голяма грешка! Мъжът а-ха да си отвори устата, за да сподели чувство, аха да се разкрие пред теб и вече се чувства виновен за това, че се чувства виновен. И си казва: "Ще видиш ти чувства друг път." Затваря се в себе си или в краен случай ти изнася реч за това как никой не го разбира освен мама - и дотам.
Какво да правим, ако вече сме направили белята?
Същото, което бихме искали да направят и на нас: "Извинявай. Не бях права. Исках да помогна, но трябваше да те питам дали имаш нужда от това." Ако е казано от сърце, а не защото си го прочела тук, няма да отмени стореното, но ще гарантира, че момент на откровеност ще има пак.
Какво да правим с откровението му, за да не загазим?
Първо, разбери, че неговите чувства са си негови. Можеш да ги обясниш, да ги разбереш, да ги приемеш или пък да ги отхвърлиш, но не можеш да ги отмениш. Те са природно явление и колкото и да не ти харесват - имат място, докато той не реши, че му тежат.
Второ, сега като знаеш горното, валидизирай чувствата му. Опитай се да влезеш в неговите обувки и да си представиш какво е да изпитваш едновременно дълг и вина. Тежко е, нали? Кажи му, покажи му, дай знак, че го чуваш, че преживяването му има място, че разбираш какво е да си там.
Трето, благодари. Дори и нас, жените, които сме минали стотици часове обучения, понякога ни е трудно да бъдем искрени. Камо ли на тях. "Не е лесно да говориш за тези неща. Благодаря ти, че го споделяш точно с мен."
Четвърто, питай го от какво има нужда. С моя съпруг си имаме дългогодишна традиция. От времената на първата ни семейна терапия всяка вечер, колкото и да сме пребити, си разказваме как е минал денят. Правилото е да се споделят не само фактите, но и кой как се е почувствал. В това отношение той е въоръжен с невероятна техника.
Винаги ме прекъсва в средата на второто изречение и казва: "Чакай, чакай. Първо ми кажи какво искаш от мен - да кимам и да хъмкам, да плюя по човека, от когото ми се оплакваш, да те утеша или да ти дам съвет?"
Тази реплика винаги ме развеселява, но истината е, че в нея се крие огромната грижа на човека до мен. Пита ме от какво имам нужда и без съпротивление отговаря на това. Ако съм готова да чуя съвета, го получавам, ако ли не - за момента оставам в моя филм. Благодарна съм, че не ме натиска да се променям, а е с мен по пътя към това.
Когато парньорът ни види, че насреща си има едно човешко същество, способно да разбира преживяванията му, ще е склонен да споделя все повече и повече. Всеки ден с една крачка напред. Той може да страда, да търпи и да премълчава, но само когато страданието стане непоносимо, когато всичките методи за самопомощ не работят и когато няма нужда да се бори и с теб, тогава сам ще потърси помощ.
Дай Боже да дойде ден, в който да е готов да надникне една идея по-дълбоко в себе си и сам да се промени. Въпросът е дали имаш търпение, за да си го позволиш?
Автор: Олга Недялков / Източник: olgan.org
