Кои са маските на стреса
Представяте ли си колко по-спокойно и приветливо място щеше да е светът, ако успявахме да общуваме един с друг чрез сърцата си. Какво щеше да бъде, ако беше възможно винаги да уважаваме и почитаме човека пред нас, както себе си и ако можехме да си говорим фактологично?
Звучи тромаво и сковано, но всъщност на езика на психологията това би означавало да си взаимодействаме като личности през Аз-а, а не през Егото. Можем да го обясним като липса на очаквания и изисквания към другите. Да я няма нуждата на всяка цена да сме прави, да не се опитваме да надделяваме един над друг и да си даваме тон в живота.
Може би ви се струва, че това е утопия, но такъв тип взаимодействие е възможно, разбира се, ако имаме достатъчно високо ниво на осъзнатост и успяваме да следим начина, по който се държим. Разковничето е точно тук, защото ако ние общуваме така, ще ни отговарят по същия начин. Накратко – ако някой ви крещи, сърди ви се или се "държи на въпреки", вместо да се сърдите, анализирайте личното си поведение към този човек. Нищо чудно да се окаже, че действа принципът каквото повикало, такова се обадило.
Хората проявяват най-голяма склонност да се държат нападателно и агресивно, когато се намират под стрес и напрежение или са в ситуация на криза. Тогава те прибягват до т.нар. защитни механизми, чрез които се предпазват в трудни ситуации. Ако се научим да ги разпознаваме при себе си и при другите, ще можем да се отнасяме с повече топлина и разбиране към тях. Ето кои са основните защитни механизми:
Отричане или това не може да бъде вярно - упражняваме се в него, когато отказваме да признаем, че нещо реално ни заплашва. Например казваш "аз изобщо не се интересувам от мъже и не ми пука, че съм сама. Чудя се как приятелките ми си губят времето с тях", а в същото време знаеш и се интересуваш от всякакви подробности, свързани с техния личен живот.
Обезценяване или дори това да е вярно, не е голяма работа – разбираме, че е на лице заплаха, но омаловажаваме значимостта й – т.е отчитаме, че мъжът ни е увлечен по друга жена, но си казваме – той е влюбчив, ще му мине след ден, два.
Фиксация или само той го може това - поведение, което съответства на предишни незрели периоди от живота ни. Наблюдава се при възрастни хора, които подобно на децата зависят от другите. Пример за фиксация би могло да бъде убеждението, че никой мъж няма да бъде толкова отдаден и грижовен към мен, колкото баща ми.
Грандомания или това на мен не може да ми се случи - това граничи с усещането да бъдеш недосегаем. Понякога в ситуация на стрес човек е склонен да преувеличава собствените си умения, връзки и способности и да казва неща от типа "аз света ще обърна, но това няма да го позволя" или "само през трупа ми".
Идеализация или няма друг като него – да добавяме качества към определен образ (човек, организация, ситуация), докато започнем да го възприемаме като единствен и неповторим и го лишим от всичко негативно.
Проекция или другите са ми виновни – това означава да припишем отговорността за тежката ситуация на някой друг или да обвиняваме другите, че притежават качества, които ние не харесваме, но всъщност носим. Ако аз съм склонна да подвеждам хората като им давам напразни обещания, но не искам да съм такава и го потискам в себе си, ще се ядосвам много на мъжа ми, дори да се прояви като такъв в един единствен момент.
"Раздробяване" на проблема или виждам детайлите, но ми се губи цялостната картинка. Когато са под стрес хората са склонни да се фокусират във вършенето на разни неща, без да ги подреждат по приоритет, т.е. по спешност и важност. Резултатът е липса на стратегия и още повече стрес.
Можем да гледаме на защитните механизми – своите и чуждите, като на маски. Колкото повече от тях разпознаваме и сваляме, толкова по-истински ще бъдем в общуването си. Иска се смелост да започнеш да разсъбличаш защитите си по този начин, но пък това е единственият начин да накараш човека срещу теб да направи същото. Желая ви смелост! Започни първи и предай нататък!
Снимка: Wikihow.com
