Крал
Чичо Фико никога не оставаше без куче. Случваше се да отглежда по две-три едновременно. Връзваше ги в задния двор за дълъг тел и те свободно се разхождаха по дългата отвесна пътека встрани на овощната градина.
Десетки пъти на ден изминаваха разстоянието от колибките си по цялото продължение на плодния масив, въртяха опашки, не се отклоняваха от поста си нито в жегите – нито в големите студове. Понякога звучаха тревожно, когато дните ставаха къси, а нощите изглеждаха безкрайни. Изобщо, всяка непрогледна нощ, на чийто фон лае куче, е едно екзотично преживяване.
Понякога, когато лаят ставаше тревожен, чичо Фико излизаше навън, стреляше към небето с ловната си пушка, ей така, за всеки случай, ако има някой или нещо, което да се изплаши – тутакси да избяга.
Разходката на Рио и Беа, една от последните двойки кучета, които пазеха двора, беше гарантирана. Почти нямаше ден, в който човекът да не ги разведе по пътя, който прекосяваше гората и се губеше надолу към плитките води на Безименна река.
Навлезеха ли навътре, между дърветата, кучетата се освобождаваха от каишките си и полетяваха към свободата. Лудуваха на воля, подскачаха около стопанина си. Понякога той им подхвърляше пръчката, която носеше със себе си и те безброй пъти му я връщаха обратно, обладани от духа на надпреварата. Бяха лазури, беше радост, беше приятелство…
Докато един ден синът на чичо Фико, Драго, не качи Рио и Беа и не ги откара на хижа "Висок хан", където хижар беше самият той. Дворът опустя, нощите станаха различни. Чуваше се само воят на чакалите, но не за дълго.
Скоро чичо Фико докара един тантурест екземпляр на няколко месеца, когото нарече Крал. Крал беше породисто куче, "каракачанин". Козината му бе гъста и рунтава, правеше го да изглежда силен. Той получи правото да лае в предната част на двора, до цветната градина, зад която минаваше оградата и цялото човешко движение, насочено към боровите масиви.
Драмата на тази история се състоеше в това, че Крал бе вързан с един къс ремък, който с времето ставаше все по-невъзможен, за да осигури нормална кучешка разходка. В началото чичо Фико го извеждаше почти всеки ден, но този период бе кратък и скоро след това приключи. Не знам защо.
Май веднъж попитах човека, а той отговори, че имал проблеми с коленната става или с друга става, но така или иначе, кучето обикаляше около колибката си неспокойно, напираше към изходната алея, съдираше се от лай, но повече не го видях да напусне двора.
Забелязах обаче, че лаят му преминаваше в мек гърлен "напев", когато по улицата се появяваше в лек тръс безстопанствената кучка, която аз кръстих Люба. Тя обикаляше наоколо, търсейки залък хляб или обелка от колбас, ловеше във въздуха остатъците от моя следобеден сандвич, който споделях с нея.
Наблюдавах я как намаляше темпото на обиколния тръс, когато наближаваше двора на чичо Фико. Сякаш се наслаждаваше на гласа на Крал, който се извиваше в нейна чест, правеше десетина кръга с наведена към земята муцуна, вероятно за да заблуди света, доколкото той се интересуваше от нея, че търси нещо, а не че се радва на гърлените "каракачански напеви".
И така – ден след ден, докато мина почти една година и падна първият сняг. Това явление докара всичките вълци и чакали, които обитаваха гората на големи глутници. Техният вой можеше да смрази душата дори на онези, които бяха свикнали с него, когато екваше внезапно в здрача.
Появяваха се в късния следобед, преди окончателно да се стъмни и не спираха да изпълват простора с рев чак до сутринта. Разказваха, че гладът ги прави смели и че няма да е някакъв прецедент, ако срещнеш чакали в покрайнините.
Междувременно Крал порасна и заякна, направо се разкраси, при това придоби и още по застрашителен вид, но все така продължаваше да се разхожда по дължината на каишката си, която остана в същия размер.
Кучето подскачаше срещу снежинките, които се ръсеха над него, опитваше да ги подгони, но ремъкът му го дърпаше безмилостно и единственото, което можеше да направи в такива случаи, бе да се свие на кравай в дървената си къщичка и да тъгува мълчаливо.
През една ранна снежна утрин, чух как чичо Фико издърпа резето на пътната врата, която разтвори широко и се накани да яхне стария "Опел". После излезе с една лопата на улицата и започна да разчиства снега.
Очевидно имаше проблеми, чието решаване трябваше да започне от тъмно. Накуцваше леко с единия крак и аз се зачудих, когато тръгна към гората, която макар че беше на двадесетина крачки, затрудняваше движението му.
Сигурно беше забелязал под снега един огромен клон, който не е удържал тежестта на снегопада. Наведе се и тъкмо когато го вдигна и се нае да го повлече по снега, върху му се спуснаха вълците…
Човекът, понеже нямаше как да се защити, започна да вика с все сила, навеждайки се надолу, сякаш да вземе камък от земята. Те се заковаха на място, единият дори се обърна обратно към леса, отстъпвайки назад, но другите два не помръдваха от позицията си.
– Дръж, Крал, дръж! - закрещя чичо Фико, забравяйки, че кучето беше здраво закопчано с каишката си. Лаят му стигше небесата – войнствен и застрашителен. Той се усилваше с всяка стотна от секундата, в един миг чух грохот, силен плясък и след секунда видях как Крал летеше към гората. Беше скъсал ремъка, който очертаваше периметъра на живота му…
Връхлетя чакалите, които незабавно пришпориха навътре между дърветата. Потъна заедно с тях сред белите клони и храсти, и… никога повече не се завърна…
Чичо Фико предполагаше, че е станал жертва на вълците, Драго, синът му, твърдеше, че ловци са го забелязали на няколко пъти и са го разпознали по парчето ремък, което все така висяло на врата му…
Аз обаче си мисля, че Крал, макар и верен на своя стопанин, беше избрал свободата...
След време, мястото му до къщичката зае Рима, дружелюбна овчарка, която лаеше не по-малко тревожно, когато това се налагаше.
Сещах се понякога за рошавия "каракачанин" и се натъжавах, когато покрай оградите в тръс минаваше безстопанствената кучка Люба, с която споделях следобедния си сандвич. Тя дълго се въртеше покрай оградата на чичо Фико, все тъй с наведена към земята муцуна и навярно се ослушваше да чуе гърлените "речитативи" на Крал, когото и двете не можем да забравим.
