цветно

Ла Кабеса

Море. Снимка: pixabay.com/AlexSky

Сякаш най-значимите неща в живота ми се случиха в този град, толкова близък го усещам, като мой, като едно място на света, където някога съм живяла, където опознах едни други хора и тяхната култура, и научих много от нея.

Обичах да съзерцавам пороите от разцъфнал разкош, които се изсипваха в очите ми и аз не виждах нищо друго, освен небесните приливи и отливи, облите дъждовни капки, които в дадени периоди го навестяваха всеки ден. Те освежаваха първо градината, образуваха шеметни вади по улиците и ако решиш да прекосиш без чадър – усещаш хлъзгавата им топлина, която милва напористо косите ти, сякаш през тях преминава едър гребен…

Монтерей, само на два часа път от северната граница с Щатите. С висок стандарт на живот и според статистиката - най-скъпият град в Мексико… Обичах да пътувам с обществения транспорт и особено с метрото, което прелиташе над една част от града, като бяла птица... Използвах го винаги, когато излизах през някои от почивните дни, без ангажимент, само за да се разходя из красивия център и да вляза в катедралата, за да чуя вечерната служба.

Ето ме тук, две години след последното ми сбогуване. Летя над града, търсейки с поглед края му, който никога не можах да съзра през предишните близо три години престой. Търся го и сега, а в очите ми се наслагват последните залезни сияния. То бавно потъва зад белите каменни хребети на планинската верига и светлината от пречупените му лъчи полека се стича по чудноватите фигури от камък.

Около мен са познатите лица на мексиканците. Днес е събота и те са по-отпуснати, по приветливи, добре облечени, защото е почивен ден и те непременно ще се забавляват така, както им нашепва тяхната буйна кръв...

Спомням си една история, която преобърна света около мен само за миг и дълго не можах да се съвзема от преживяното. Беше от оня рехиомонтански нощи, които можеш да разхладиш само с чаша натурална лимонада, в която плуват бучки лед, камара сладолед или шише с бира, със заскрежени бузи.

Разхождах се по най-шумните улици, по които денонощно бродеха туристи, улиците на занаятите, "Морелос" и "Сарагоса", където върволица от хора преминаваше през един от най-посещаваните магазини "Макропласа". Потокът от хора се изливаше като бяла река по лекия наклон на павирания широк път и се струпваше на "Падре МиерЮ, където беше "Пласа Мехико".

Магазините бяха отворени до среднощ, а заведенията привличаха клиентите си с приятна музика. Някъде тя се смесваше и трябваше да направиш само крачка, за да те поеме друга някаква мелодия или песен, която дълго след това оставаше да се върти в главата ти. Около баровете се събираха хора, които чакаха за свободен куверт - дълго и упорито, с надежда да чуят любим изпълнител или сами да попеят на микрофона.

Хрупах захаросани фъстъци и отпивах от бутилка кока кола, заглеждайки витрините, спирайки се от време на време край уличните музиканти. Те дрънкаха за удоволствие, привличаха вниманието на девойките, събираха овациите на случайни минувачи. Спрях се и аз до една такава банда, присядайки на широкия алуминиев перваз на някаква витрина. Насладата беше пълна, до забрава…

В един момент обаче, до мен долетя някакъв глас, който извираше незнайно от къде. Той се открояваше сред общия шум, беше слаб, немощен, но ясно се чуваше.

- Сеньора – зовеше гласът – сеньора!

Започнах да се озъртам леко стресната, но освен приклекналите и изправени хора, които слушаха репертоара на уличната банда – не виждах никой.

- Сеньора, погледнете надолу, надолу!

Разтворих си нозете, обути в шарени памучни панталони и съзрях под тях решетка – банална решетка, под която навярно е мазето на сградата. Под нея се виждаше кошница.

- Кой сте, къде сте? – разпитвах, наведена над решетката.

- Аз съм в кошницата! Моля ви, вдигнете решетката и ме измъкнете от тук…

Стана ми зле… Няколко души обърнаха лицата си към мен, а аз вече усещах как колата се завъртя в червата ми и как стремително се насочи обратно към стомаха ми, през който навярно искаше да продължи нагоре… Нямаше измъкване, трябваше да действам, каквото и да ми струва, още повече че освен стъписана – бях и твърде любопитна да разбера от къде именно идва гласът…

Решетката се оказа податлива, вдигнах я бързо, посегнах и грабнах широкото тръстиково изделие. То беше покрито с тънък плат, който се раздвижи:

- Грасиас, сеньора, мучас грасиас! Моля ви, идете до шадравана на Нептун и намерете място на някоя скамейка, моля ви, побързайте!

Обезумяла тръгнах към Нептуновата композиция с кошница в ръка, без да знам какво има в нея и кой ми говори. Бях потресена… Единственото, което исках, беше да крача все по-бързо, за да се доближа колкото е възможно по-скоро до края на случката.

Около прочутият шадраван имаше стълпотворение. Продавачи на балони разхождаха планини от шарени слънца, микимауси, дракони и какво ли още не. Гъмжеше от народ, скамейките до една бяха заети. Тогава се запътих към Teatro de la ciudad, около който хората бяха по-малко и седнах на широките стълби, поставяйки кошницата до мен .

- Вдигнете плата, моля ви, вдигнете плата… - изхлипа гласът.

Вдигнах го и в същият този миг светът се преобърна… Под парчето плат имаше една глава на мъж, от която излизаха тънки крайници и органи, които не мога да опиша… Метнах плата обратно, за да се вижда само лицето.

- Уплашихте ли се? – засмя се с глас главата. – Казват ми Ла Кабеса (Главата)…

Гледах вцепенено лицето на Ла Кабеса, занемяла от стреса, който ме бе обхванал изцяло. И не можех да отроня и дума.
- Ужасно е, нали? – продължи той. – Но виновни няма. Това си е чисто божие наказание. Такъв изрод, като мен, рядко се среща. Може да се види само в стъкленица с формалин на някой прашен рафт, грозен и ненужен… Налейте ми в устата малко от вашата кола, сеньора…

С трепереща ръка налях от течността в разтворените уста на Ла Кабеса и само след минута тя започна да се стича през плетената кошница…

- Гнусно, нали? – трепна гласът от кошницата. - Майка ми ме е оставила в един кашон пред манастира, когато съм бил на месеци, но вместо да ме намери някоя монахиня – намерила ме е доня Висента. Прибрала ме, набожната жена и започнала да се грижи за мен…

Ясно си спомням как ме разхождаше със себе си и почти всеки ден слизахме до басейна в градината срещу дома й. Скрит под парче плат, чувах гласовете на децата, които се цамбуркаха във водата, дори понякога до мен долитаха пръски и това ме правеше щастлив…

Доня Висента не ме показваше на никого, а и аз самият не исках никой да ме вижда. Не исках да плаша хората, не исках да ги отвращавам…и без това бях достатъчно отвратен от самия себе си…

Ла Кабеса внезапно се разплака. Обърнах се към него и видях истински сълзи в очите му. Не можех да промълвя нито дума… След като чувствения порив премина, той продължи:

- Добре се разбирахме с доня Висента – тя беше свикнала с мен и аз с нея. Четеше ми приказки, научи ме на азбуката. Понякога поставяше книга срещу мен и аз четях на глас, а тя разлистваше страниците. Така минаха близо тридесет години.

Но, един ден доня Висента се разболя и умря… Роднините й ме продадоха на познато бедно семейство, за което започнах да прося. Разнасяха ме по метрото и автобусите с тази същата кошница, обикаляха кръстовищата и се промушваха между колите на червен светофар, показваха ме на всички, а аз трябваше да лъжа, че моля милостиня, за да ми направят операция… Бихте ли сложили една запалена цигара между устните ми?

Запалих цигара и с треперещи пръсти я поставих в устата на Ла Кабеса. Той майсторски я закрепи в ъгъла на устата си и запуши. Не си помагаше с нищо, освен с езика и зъбите. Когато я изпуши – просто изплю фаса.

- Хората, за които работех, не бяха лоши, но се наложи да ме препродадат на други, заради дългове… Мъките ми са неописуеми. Всеки ден, всеки час и минута искам да умра, искам да умра още сега, тук, тази нощ, ако съм изкупил греховете си … И ви умолявам да ми помогнете… Бог ще ви възнагради за човещината, сигурен съм в това…

Изтръпнах…

- Как бих могла…

- Можете, защото аз го искам, умолявам ви…

- Защо бяхте изоставен под онази решетка? – попитах с треперещ глас.

- Франсиско, момчето, за което прося, отиде да чука някаква уличница и ме скри там, трябваше да не викам за помощ, трябваше да умра от жажда… но не издържах… Искам да ви помоля за още нещо…

Очите ми се разшириха.

- За какво?

- Да ми купите една газирана вода, в тази гореща нощ жаждата ме мъчи… Няма ли насреща павилион със свежи напитки

Кимнах.

- Идете моля ви, вземете ми газирана вода, а кошницата оставете на бордюра на шадравана на Нептун, до водата. Искам да ме лъхне малко свежест, това е последната ми молба към вас…

Изправих се, а нозете ми трепереха, цялото ми тяло все още се тресеше. Грабнах кошницата, покрих лицето с тънкия зефирен плат и го понесох към огромния шадраван, по средата на който на голяма височина бликаха силни струи.

Падайки, водата се превръщаше в милиони капчици, които правеха наоколо въздухът хладен и мокър. Близо до разхладителните водни плясъци оставих кошницата и казах:

- Връщам се веднага…

Вървях към павилиона и се питах какво ще правя от тук нататък… Не можех да занеса кошницата в дома на моята домакиня. Там отглеждахме малко дете, но дори и да не беше така – нямаше как да стоваря такъв сюрприз, който би наранил всички, а доня Селия, стопанката на дома, която бе в начална фаза на болестта на Алцхаймер, сигурно щеше да изпадне в шок

Може би трябваше да отида в полицията, да, трябваше да отида в полицията, а полицаите сигурно щяха да се свържат с някой приют за бедни, каквито имаше много в милионния град. Хванах се за тази мисъл, като удавница…

Малката опашка за свежи напитки бързо се стопи, грабнах шишето с газирана вода и хукнах обратно към шадравана…

Когато пристигнах там – кошницата я нямаше на мястото, където я бях оставила. Наоколо имаше само деца, чиито родители сигурно си почиваха по скамейките наоколо. Те крещяха, пляскаха с ръце по повърхността на водата и се радваха на нещо.

- Деца, - обърнах се разтревожено към тях. – Не сте ли виждали тук една кошница?

Бузесто момченце ме хвана за ръка:

- Вижте, вижте, кошницата плава, като корабче!

Напрегнах зрението си и между огромните статуи от композицията видях как кошницата се клатушка полека към високите стълбове вода, която разцепваше повърхността на водното съоръжение с огромна сила.

Като миниатюрна лодка тя се провираше под струите, накланяше се ту наляво – ту на дясно и някак си успяваше да ги избегне.

- Там има човек, има човек! – започнах да крещя, сочейки кошницата. – Спасете човека!

Само след миг приближи полицай и попита какъв е проблемът. Сочех с ръка кошницата и виках:

- Там има човек, има човек, спасете човека!

- Къде е този човек, някой да е виждал човек да се дави? – обърна се полицаят към децата около нас.

- Няма човек, г-н полицай, в кошницата има само една глава, която преди минути искаше да плува…

Безпомощна наблюдавах подскоците на голямата тръстикова кошница, която най-после успя да се завърти под мощните стълбове вода. Те се стовариха върху нея, преобърнаха я, завъртяха я няколко пъти, докато приближи на такова разстояние, че полицаят да я придърпа с клон от някакво дърво. Взе я в ръце, огледа я, обърна се към мен и безмълвно повдигна рамене… 

Над водата остана да белее парче плат. Дори когато се отдалечих достатъчно – то още се виждаше…

Предстоящи събития

Мисъл на деня