Лудият с гълъбите
От Боян Боев
Утрото едва бе настъпило. Слънцето се издигаше бавно над земята и още от ранните часове я обливаше с горещия си дъх. Лятото беше в разгара си и морните жеги бяха нормални. Птиците се радваха на настъпилия нов ден и кръжаха весело в небето, наблюдавайки сградите на събуждащия се град.
По улиците вече се виждаха забързани хора за работа; ученици, гонещи автобуса; пенсионери, излезли на ежедневната си разходка. Спокойствието и тишината на прохладната лятна вечер бяха отстъпили мястото си на хилядите гласове на гражданите и шума от уличното движение.
Две възрастни, добре облечени дами се срещнаха на тротоара. Поздравиха се с прегръдка и възторжени възгласи. Едната от тях водеше със себе си малко кученце на каишка, което дори се стресна и разлая, заради силните гласове на жените.
- Отдавна не те бях виждала! Съвсем се забравихме!
- Да, за жалост е така. Не бях в града няколко месеца…
Тогава кученцето залая още по-настоятелно и дори ставаше свирепо. Стопанката му се скара и му дръпна каишката, опитвайки се да го накара да замълчи.
- Остави го – обади се приятелката ѝ. – Лае заради този – и погледна с насмешка мъжа, който минаваше от другата страна на тротоара. – Лудият с гълъбите.
Мъжът беше на повече от шейсет години. Вървеше бавно, прегърбен, накуцвайки с единия си крак. Въпреки жегата, той бе облечен с дълго кафяво палто, обувките му бяха скъсани и пръстите му стърчаха от тях. Лицето му бе покрито с дълга сива брада и мърлява прошарена коса. Тъмните му очи оставаха скрити в сянка, защото погледът му бе втренчен в земята. През рамото си носеше малка кожена чанта – стара, протрита и сякаш всеки миг щеше да се съдере напълно.
Той не обръщаше внимание на погледите, с които хората по улиците го стреляха. Вече беше свикнал с раните от тях и сякаш не ги усещаше. Въпреки трудната си подвижност, той продължаваше упорито да върви към градския парк, който винаги бе безлюден в ранните часове на деня.
- Ей, старче! – чу глас пред себе си и вдигна погледа си с покорство. Пред него стояха трима младежи с раници на гърба, които отиваха на училище. – На къде си тръгнал? – попита единият.
- При моите гълъби – отговори тихо той.
- Ха-ха-ха – избухнаха в смях младежите – съвсем си се побъркал! – изкрещяха му в лицето и продължиха по пътя си.
Старецът се обърна назад и ги наблюдаваше безмълвен известно време, докато се отдалечаваха от него. В очите му горяха две блестящи сълзи, които той се опитваше да скрие. Накрая отново сведе мирно погледа си към земята и тръгна към парка, сякаш броейки стъпките си.
Алеите бяха пусти. Дърветата поклащаха бавно короните си в ритъм, заради лекия полъх на вятъра. Цветята в градините наоколо събираха с усмивка слънчеви лъчи и приветстваха пчелите, които кръжаха около тях. Но цялото това спокойствие мигом изчезна. Само за няколко секунди, всичко се промени.
Когато старецът се появи в парка, тишината бе заменена от плясък на криле и птичи гласове. Той се придвижи бавно до фонтана в средата на главната алея и седна там. Издаде някакви тихи, почти недоловими звуци с уста. Тогава десетките гълъби, обитаващи парка, отидоха при него, сякаш повикани с вълшебна песен.
Някои накацаха по фонтана, други по близките пейки, а най-смелите или може би най-свикналите с него, се настаниха приятелски на раменете му. Той се засмя доволно с висок глас. Отвори чантичката, която носеше със себе си и оттам извади един бял хляб. Започна да рони трохи от него в дланта си и да си разпилява наоколо. Тогава гълъбите се втурваха към храната и наставаше пълен хаос, когато всеки един от тях се стремеше да хапне по нещо.
- Не се карайте – говореше им той, сякаш на деца – има за всички – и продължаваше да хвърля трохи по алеята.
Изведнъж спря да дава храна на гълъбите. Съсредоточи погледа си върху нещо, което го бе разсеяло от заниманието му. Изправи се бавно и пернатите му приятели, настанили се на раменете му, отлетяха.
- Хей! – с нежен глас каза старецът, прикляквайки към тревата в близката градинка. – Ето те и теб! Тъкмо се чудих къде си.
Подаде внимателно ръката си напред и върху нея се качи малък бял гълъб с едно краче, който досега стоеше изолиран от останалите.
- Знаеш, че и за теб нося храна. Дори нещо по-различно от трохи, защото си моята специална красавица.
Извади от джоба на старото си палто шепа зърно и остави еднокракото гълъбче да кълве от дланта му. Той се усмихна топло, наблюдавайки гладното и безпомощно същество. На него носеше винаги различна храна. Знаеше, че то всеки път стои безпомощно встрани, понеже не би могло да се бори за трохи с останалите си събратя. Не защото беше сакато, а защото бе специално!
- Ти щеше да се превърнеш в любимка на моята Елена – каза тихо той, наблюдавайки гълъба.
- Коя е Елена? – попита едно малко момиченце, което се бе доближило с любопитство към възрастния мъж с гълъбите, а майка му тичаше след него.
Старецът се изненада от това, че не е сам. Не беше чул детето да се доближава. Погледна го с усмивка, когато видя любопитните сини очи, които бяха вперени в него.
- Елена е покойната ми съпруга – отговори той.
- Какво означава "покойна"? Нещо като "спокойна" ли?
- Ха-ха - засмя се от сърце мъжът. – Да, нещо като "спокойна", но на небето…
В този миг, майката на детето се доближи и му се скара, че е побягнало така от нея. Хвана го за ръка и се опитваше да го отдалечи от странника, който все още държеше в ръката си сакатото бяло гълъбче.
- Защо е с едно краче? – попита тя с угрижено лице.
- Така го помня от много време – отговори старецът. – Може би се е родило сакато.
- Горкото! – натъжи се жената и вече не настояваше толкова да отведе дъщеря си далече от този човек. – Затова ли се грижите за него?
- Аз не се грижа за него. То не е болно, а специално. Просто му давам храна и любов, както на всички останали гълъби в парка.
- Защо обичате толкова много гълъбите? – попита малкото момиченце.
- Преди години идвахме всеки следобед със съпругата и на разходка в парка. Винаги носихме със себе си храна за гълъбите. Те бяха страст на моята Елена. Възхищаваше се на красотата им, на полета им в небето и свободата, която притежават, гонейки вятъра. Прекарвахме известно време тук, сред тези птици и те станаха наши приятели.
Преди пет години тя почина. Все още не мога да се науча да бъда без нея. Прекарахме целия си живот заедно. А сега, моята любима жена я няма, но аз все още я обичам. Оттогава идвам сам тук. Гълъбите ми напомнят за нея. Тя е сякаш тук, когато разговарям с тях. Усещам присъствието ѝ в плясъка на крилете им, звуците, които издават, в малките им благодарни очи… Надявам се Елена да се чувства толкова свободна, за да гони вятъра, както казваше, че са птиците.
- Тя ви липсва… - прошепна с насълзени очи жената.
- Не знаете колко много… - погледна я с болна усмивка той. – Затова ще продължавам да идвам тук, при гълъбите. Те ми помагат да преглъщам по-лесно самотата. Те са моите приятели и моето семейство. И ако един ден не дойда, за да им дам храна, за да поговоря с тях, значи ще съм умрял.
Малкото момиченце много бързо се доближи до натъжилия се човек и го прегърна нежно. Той дори не успя да реагира на този мил и безкористен жест. Майката остана встрани безмълвна. Не се скара на дъщеря си, а дори се почувства горда, виждайки колко е голямо детското ѝ сърце.
Поговориха си още малко и скоро старецът остана отново сам при гълъбите. Не спираше да се усмихва. Най-после бе разказал на някого тази история, която толкова много време имаше нужда да сподели. Сякаш тежък товар се бе свлякъл от раменете му. Целуна по главата белия гълъб, който все още стоеше в дланта му. Беше щастлив! За някого, той вече не бе лудият с гълъбите.
На следващата сутрин слънцето отново изгря рано и предвещаваше поредния горещ летен ден. В това утро, дори и лек ветрец не поклащаше листата в короните на дърветата. Градският парк отново беше пуст, както винаги по това време на деня. Гълъбите кръжаха над фонтана, кацаха по пейките, гукаха от клоните. Очакваха старецът да дойде да ги нахрани. Чакаха своя приятел да ги повика при себе си. Но той не дойде в този ден. Не дойде никога повече.
Снимка: parrotandseal.com
