цветно

Любомир Левчев: три стихотворения за любовта

Снимка: ИК "Жанет 45"

Любомир Левчев е български поет и писател. Роден е на 29 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет "Климент Охридски", специалност "Библиография и библиотекознание" към Философско-историческия факултет. На 25 септември 2019 г. в София приключва земният му път. Представяме ви три стихотворения от стихосбирката му "В невидимата кула" на ИК "Жанет 45".

ЖИВОПИС

Отлита времето –
изтича, отшумява...
А временните си остават.
Бях временен – превръщам се на време.
Пронизва ме стрелка. А теб те няма.
Отвъд градината с огромните дървета на живота,
в онази друга къща
ти приспиваш свойта внучка.
И мене няма кой да ме приспи
дълбоко, нежно, безвъзвратно...
Не се оплаквам. И не искам
да си потисната.
Ще се опитам да не изчезна, докато отсъстваш.
Защото твоето отсъствие,
мила,
защото твоето отсъствие –
това е смъртта...
Виждам те в слънчев отблясък
и в тайнствена сянка.
Ти не си била никога звук.
Ти си била само цвят. Затова
не ми пей, а сложи ме да спя в цветовете.
Там, в земята сиенска,
от страсти опечена.
Също
в лазура кобалтов над нея.
И още в зеления сънен кобалт.
И в кармина, пролят за мечта.
Не ми пей,
а сложи ме да спя в цветовете!
И тогава рисувай,
рисувай,
рискувай!...

***

КНИГАТА
Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не зарадва сенките,
нито на небето,
за да не натъжи звездите.
И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква родина...
А тя – чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
– Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
– Искам.
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори ако е тъжна.
Дори ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета до края.

***

НЕДОПУСТИМОСТ
Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш.
Главата ми ще падне на гърдите ти –
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
догдето
остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Предстоящи събития

Мисъл на деня