Любовта след любовта
От HighViewArt
Когато една раздяла ни нарани, ние изпитваме силна болка, поради което обикновено се затваряме и се дистанцираме от любовта. При все това рано или късно – и дори против волята ни – копнежът да обичаме отново се появява, а с него и възможността за нови връзки.
Ако обаче сме страдали много, нищо няма да е същото. Преживяването на болката остава запечатано в тялото ни и страхът да я изпитаме отново, ни прави – без да си даваме сметка – дистанцирани, затворени, недоверчиви.
Съмняваме се в другия, но също в самите нас, страхуваме се да не се появят старите поведенчески модели, онези от предишни отношения, които предварително знаем, че няма да проработят, и които въпреки това не можем да избегнем.
Важно е да напомним, че всяка връзка е нова възможност за решаването на стари проблеми. В интимността виждаме чертите на другия със същата яснота, с която той или тя виждат нашите.
Партньорите неизбежно се учат един от друг и ако умеем да гледаме, можем да узнаем много за самите нас. Конфликтите на двойката показват уязвимите ни места. И ако съумеем да се възползваме, всяка връзка ще ни предоставя възможността да се опознаем и да станем по-зрели.
Когато човек осъзнае това, той е изкушен да се затвори за любовта, защото предизвикателството да се отвори за нея предполага да се изправи пред възможностите и трудностите на всеки път на израстване.
Решаваме да останем и да обикаляме в кръг сред сивите завеси на "сигурния" ни свят, но скоро забравяме за страха и тласкани от желанието си да се почувстваме живи, опитваме отново.
Винаги има две екзистенциални възможности: да останем в любовта или да останем в страха.
Когато останем в страха, ние се боим, че ще бъдем наранени, и сърцето ни се затваря, егото поема контрола и искаме да получим наслада без рискове. Ставаме обсебващи, искаме всичко от всички: да ни успокояват, да се съобразяват с нас постоянно, да не ни задушават, нито манипулират.
Искаме, искаме, искаме – и дори оценяваме нашето даване според това, което трябва да получим. Когато се дистанцираме от това, което се случва в момента, и сме в състояние да наблюдаваме отстрани как действа страхът, ние осъзнаваме какво се случва и страхът отслабва.
Склонни сме например да вярваме, че другият "ни дава" любовта си.
В действителност обаче другият е само огледало на любовта, която ние даваме.
От тази гледна точка да обичаме, означава да намерим човека, който е способен да отрази любовта, която излъчваме.
Ако обаче не осъзнаем, че другия е само наше огледало, когато раздялата настъпи, ние се ужасяваме при мисълта, че като ни напуска, той отнася със себе си способността ни да обичаме – въпреки, че това е толкова абсурдно, колкото да вярваме, че ще се пръснем на парчета, ако някой счупи огледалото, в което се оглеждаме.
Когато знам, че способността да обичам е моя и никой не може да ми я отнеме, един от страховете от раздялата изчезва.
Страхът притежава голяма власт, особено когато е неосъзнат. Именно затова опознаването и приемането на нашите страхове ни помага да се избавим от тях.
Не е възможно да знаем предварително развитието на една връзка, нито да преценим дали тя ще продължи цял живот, но може да си помогнем това да стане, като се отдадем на любовта без изисквания и без очаквания.
Не е лесно.
Наранили са ни и не искаме това отново да се случи; за да го избегнем, ние формулираме идеи, стратегии, очаквания за това каква трябва да бъде следващата ни връзка. Ставаме безкомпромисни, взискателни и не позволяваме отношенията да се развиват естествено. Искаме "да насочим реката" да потече натам, накъдето ни изнася, а това потиска и ограничава връзката.
Ако любовта вземе превес над страха, ако съумеем да се вгледаме в нас, ще имаме прекрасната възможност да станем по- мъдри; така способността ни да обичаме ще нарасне.
С течение на времето ние вече не се влюбваме така както на 20 години. Навярно сме загърбили лудостта, но тя може да бъде заместена с дълбочина и зрелост, която е необходима, за да сме в състояние да се наслаждаваме на една реална любов между реални хора, без да преставаме да търсим съвършената любов.
Хорхе Букай, Силвия Салинас, из "Да продължа без теб"
