Мъглата
Януарската мъгла е спомен. Животът в мъгла – настояще
Събуждаш се. Ставаш. Дърпаш завесите. Надничаш през прозореца. Развиделява ли се или се здрачава? Телефонът е под ръка. Поглеждаш дисплея. Вече знаеш кое време е.
Хвърляш отново поглед навън. Този път, за да разбереш къде си. От гледката навън или по-точно – от нейната липса, не може да установиш местонахождението си. Оглеждаш обстановката вътре. Позната. По всичко изглежда, че снощи си се прибрал вкъщи.
Ти си в обитавания от теб апартамент в столичен квартал. Да, в София. Дисплеят на телефона го потвърждава. Благодариш наум, не на Господа, а на човешкия технически гений за даденото ти наготово знание за време и място.
Измиваш се. Обличаш се набързо. Хапваш надве-натри. Излизаш.
А навън... Нищо. Пустота. Безвремие. Мъгла!
Вече си на улицата. Тръгваш към спирката на градския транспорт. Крачиш, както винаги, гледайки в краката си. Не успяваш да видиш нищо по-надолу от колената си. Бели, гъсти кълба извират от Нищото. Носят се. Пъплят по земята. Оплитат се в краката ти – безплътни корени.
Плъзват по тялото ти. Сграбчват те за гърлото. Душат те. Настървено, жадно изсмукват дъха ти. Давиш се. Кашляш. Боже! Нима това е краят?! Сцена от апокалиптичен филм... Не си представяш така края.
Винаги го свързваш с огромна черна дупка, зейнала насред незнайно коя софийска улица, в която пропадаш, ей така, както си вървиш, гледайки в краката си. Дупката те поглъща и повече никога не виждаш белия свят. Оставаш погребан под една от многото софийски улици.
Вместо това си се превърнал в "мъгленик" – митично създание от градския фолклор на 21-ви век. Рожба на Мъглата. Нежив – възкресен за вечен живот от целувката на зловонната й паст.
Ти си само един от милионите мъгленици. Разминаваш се с други. Плуват покрай теб в белотата на Нищото. Случайно улавяш погледите им – невиждащи, безжизнени, хладни. В тях отдавна са угаснали и гнева, и примирението. Останала е само Пустота.
Стоите и чакате на спирката. Безмълвно. Неподвижно. Подобно на върволица сенки покрай бреговете на реката Лета.
Внезапно от Нищото се материализира с трясък транспортното средство, което трябва да ви отведе до мястото, където ще прекарате следващите осем часа от този ден. Качвате се. Седите или стоите, вперили празни погледи в Нищото или в дисплея на телефона си.
По някое време възрастен мъгленик и друг един от малцинствата повеждат разговор. За обичайните неща: правителството, безработицата, безпаричието, миналото, настоящето, липсата на бъдеще. Говорят за такива неща, а си мислят за Мъглата.
Мислят си, но не я споменават. Всички ги слушат и си мислят за Нея. После тайничко ровят в телефоните си за новини за Мъглата.
Възрастният мъгленик и мъгленика от малцинствата слизат на следващата спирка. Разделят се като стари приятели – "Довиждане, брато!". После изчезват в Нищото. Вие продължавате.
Идва и твоята спирка. Слизаш. Нагазваш до колене в гъстата, лепкава, ефирна каша и се понасяш към мястото на своите осем часа. Стигаш. Влизаш. Пак си закъснял.
Безшумно се промъкваш покрай кабинета на шеф-мъгленика. Колегите-мъгленици още пият кафе. Смеят се. Бъбрят си за обичайните неща: децата, жените, мъжете, кредити, заеми, наеми, болести. Говорят за такива неща, а си мислят за Мъглата. Мислят си, но не я споменават. Ти ги слушаш и си мислиш за Нея.
Сядаш на стола пред компютъра си. Нищо не ти се прави. Пусто ти е, мъгливо ти е, едно такова – никакво. Разцъкваш из нета. Само няколко новини за Мъглата от този ден.
Опитваш се да се захванеш за работа. Така минават четири часа. С колегите-мъгленици отивате на обяд. По време на обяда си говорите за обичайните неща: работата, шефа, заплатите, повишенията, съкращенията, уволненията, следващия тийм билдинг или коледно парти.
Говорите за такива неща, а си мислите за Мъглата. Мислите си, но не я споменавате. А ти не спираш да мислиш за Нея.
Избутваш някак и последните четири часа от общо осемте. Тръгваш си. Излизаш. Потапяш се, разтваряш се в смесицата от мъгла и тъмнина. Мъждукащите светлини от уличните лампи – където ги има – ти напомнят за запалени свещи в църква или на гроб. Потръпваш, но не от ужас – от студ.
Отправяш се към мястото на среща с приятели-мъгленици. Стигаш. Влизаш.
Пак си подранил. Поръчваш си "едно". Един по един идват и останалите. Взимат си по "едно". Говорите си за обичайните неща: правителството, жените, кредитите, болестите, колегите, шефовете, заплатите, уволненията, настоящето, липсата на бъдеще.
Говорите за такива неща, а си мислите за Мъглата. Мислите си, но не я споменавате. Ти не искаш да мислиш за Нея. Поръчваш още "едно".
Става късно. Ще затварят. Носят ви "едно"последно. После си тръгвате. Кой – откъде. Изпарявате се в Нищото.
Ти си хващаш такси. С шофьора си мълчите. Не ти се говори за обичайните неща. Даже не помниш как е минал този ден.
Пред вратата си на обитавания от теб апартамент в столичен квартал. Отключваш. Влизаш.
Тъмно. Пусто. Студено.
Събличаш се. Лягаш. Заспиваш. Сънищата ти – мъгла...
