цветно

Марио Гарсия Алварес: три драматични стихотворения

Снимка: pixabay.com / Pexels

Три стихотворения от съвременния чилийски поет Марио Гарсия Алварес. Превод от испански: Виолета Бончева.

ПОЕМА 0

Ние сме тези, които пристигнахме
да вием с глутницата
под слънцето и луната,
за да се скрием после между дърветата,
където никой няма да може да ни види –
в гората,
взрени в другия край на тишината –
прави срещу реката,
в търсене на място,
което все още е обитаемо.

***

НАШИТЕ ВЪОБРАЖАЕМИ ДЪРВЕТА

След разпаления разказ,
излъчващ топлина,
започнахме да пишем
нашите първи думи
и това бяха стихове извън правописа –
по въздуха,
по лицето на голото небе,
включително небето,
което току-що оставяше своята обвивка,
за да покаже сенките на непознати лица,
заобикалящи ни,
както и нощта в цялост,
осветена от въглени...

2

През годините разказите
песните и танците
бяха изместени от поезията,
защото поезията дойде,
след разпределянето на ролите,
когато телените мрежи
изпълниха с пространство страниците,
правейки от всяка дума
отделно значение,
всяка овца със своята собствена вълна,
всеки мъж,
всяко дете,
с един собствен речник,
един тъкачен стан от думи,
зазиждащи ни
към земята, разделена на части
в пожара.

(Откъс от поемата)

***

В ПАМЕТ НА АНА ГОНЗАЛЕС

"Ако не успея да се разплача,
други ще плачат, заради мен."
(Ана Гонзалес)

Защо сме толкова тъжни днес
и всъщност така сме от вчера.

Защо нито един облак не изглежда
смешен,
а винаги ни е карал да се усмихваме
и да виждаме въображаемия свят,
където всичко е възможно.

Ще бъде тъй, че пристигналите новини,
да бъдат много лоши:
казват, че сме останали сами,
казват, че нашата майка и нашата сестра,
че приятелката ни е мъртва,
че завинаги си е заминала,
че няма да се върне,

че продължава да търси децата си,
снаха си, внука си,
който сега е звезда

и се връща в прегръдката на своя приятел
цялата в кръв, цялата в болка,
и те отново пулсират
в очите му,
и отново се смее,
а сега плаче,
и плаче цялото море
заедно с него.

Тръгнали сме
по-самотни, с повече болка,
която отпращаме сега
на милиони километри разстояние,
преминавайки отново и отново
през сърцето
и ни боли за всички задържани
и изчезнали.

Запалени свещи носим
и въпроси,
и така боли да гледаш
на светлината на тези свещи тъжни.
Но един ден всяка свещ ще се превърне
в паметта на някой дъб,
един ден в гора ще се превърнем –
една гора, изпълнена със памет.

Cъбития

Мисъл на деня