цветно

Мъртвецът и неговият тостер

Снимка: pixabay.com / josemdelaa

Навярно човекът с тостера ще отврати много хора. Всъщност той е едно голямо противоречие. Едни ще го съжалят. Други ще го заклеймят като пияница, отрепка, отпадък или ония странните ходещи създания от The Walking Dead (Живите мъртви). Трети ще кажат, че е по-добре да умре. 

Ще има и такива, които ще му се смеят, ама много ще му се подиграват.  За повръщаното, за тостера, за това, че вони, че фъфли, че спи като онези мечки от зоопарка - в собствената си урина и фекалии.

Сега искам да седнеш. Или стой прав, все тая. Просто си представи, че ти си човека с тостера. Нали знаеш, че на този свят само любовта е вечна. Дори и тя понякога вади балтия.

Като малка исках да стана камериерка или сервитьорка. На въпроса "Каква искаш да станеш, когато пораснеш?", отговарях щастливо това. Далеч по-яко е лекар, адвокат, нещо престижно. Но аз исках това, защото в стария ни хол, насред диваните, покрити с губери, играех с баща ми "на заведение". Той си поръчваше разни неща, които аз грижливо му приготвях и носих. "Масите" бяха двете табуретки, чашите бяха истински, а единственият ми редовен клиент беше той. Баща ми.

Преди известно време имахме заведение с мъжа ми и разбрах, че в този бизнес веселото е било само частта, в която си играеш. Неблагодарен бизнес, когато искаш да си изряден, честен и съвестен работодател.

За този бизнес мъжът ми и аз положихме много усилия. Нерви, сещаш ли се. Няма да говоря за пари. Те се възвръщат, ама другото... то не се печели никога. Всичките усилия, нощите, в които не мигваш, нерви, стрес, разочарование, целият ти труд, който си положил това място да успее, той няма да се върне повече. Но и не трябва. Иначе откъде ще имаме уроци и обеци.

Какво направихме аз и мъжът ми? Не си повярвахме. Не се променихме. Не се разклатихме. Не се държахме арогантно, високопарно и с пренебрежение към своя персонал. Работата на лидера не е да те отвращава или да те мачка постоянно. Нещо много важно - знаехме, че нищо не е вечно. Един ден... Един ден това заведение, магазин, хотел, павилион за вестници няма да го има.  Ще дойде ден, в който всичко ще приключи. Дръж се достойно и бъди пич.

Като всичко това приключи и заведението или каквото е там спре да функционира, бихме искали да можем да погледнем тези хора отново в очите. Да се разминем по улицата без срам и свян. Да сме били просто хора и човеци. Да могат да ни уважават още.

Аз чистих и миех чаши и посуда. А Гено...Гено нямаше нещо, което да не беше правил. Помагаше и се раздаваше навсякъде, а когато трябваше беше строг и справедлив. Истински лидер, не реплика. Изключително много пъти чух думите - да можеше повече да са като вас.

Понякога като давахме заплати, не оставаха пари за нас. Но не можехме да си позволим обратното. Всъщност можем, защото тук може всичко. Но не бихме го направили. Хора и човеци, разни идеали.

Към днешна дата имаме друг бизнес. Към днешна дата можем да погледнем всеки в очите. Една голяма част и от хората, с които сме работили продължават да ми пишат и да ме питат за срещи. Хубаво е. Посял си зрънце, не се роди бизнес, от който да забогатеем, но излезе друг плод - опит, отношения, огромно уважение и признателност.

Имате ли представа колко е лесно да влезем и да ръкомахаме, да се правим на велики и тежки зверове, да обиждаме, да не даваме нищо, само да дърпаме покривката към себе си, да няма осигуровки, пари и човешко държание. Адски е лесно и ще бъде за кратко. Когато съдбата ти отнеме всичко или ти направиш всичко необходимо да пропаднеш, вариантите не са много. Ще стоиш отлъчен, низвергнат, отритнат, пиян с тостер до теб. И ако имаш малко късмет, никой няма да ти казва, че си жалък.

Ако имаш малко късмет, ще можеш да сложиш и две филии хляб вътре. Остава само един проблем... че няма ток. На улицата ток няма. Тогава не използваш тостера за уред. Тогава той ти става приятел. Добър приятел, защото мълчи. Не ти следи чашите, не ти повишава тон, не мрънка, слуша те. Понеже всички твои приятели са пияни на други улици... или са се отказали от теб, както жена ти го направи.

Ще се напиеш, не защото живота е купон или обичаш собствената си спарена урина. Ще се напиеш, защото няма друг начин, по който да забравиш всичко, което ти се случи, за да стигнеш до тук.

Знаеш, че молитвите не помагат, знаеш, че понякога и хората не помагат. Хората бият и псуват. Затова ще се напиеш до безпаметност. Хората, които казват, че всички жени са ку*ви, а всички мъже говеда, разсъждават така и за теб. Смятат, че и ти се биеш. Смятат те за агресивен. А ти си просто прогонен и уплашен. Не си като другите. Дори през живота си не си крадял.

Защо толкова искаш да умреш тогава? Защо други хора умират, а не умираш ти?  Аз какво изпитвам ли? Малко може би го съжалявам, от онези първите съм, но само за кратко. Ще правя някаква супа и ще му дам. Само днес. Супа, която ще повърне. Усилия, които няма да се върнат. Но съм човек. Докато и аз не умра. Или не се разхождам с тостер. Вечни неща няма.

Освен любовта... тя ни кара да сме човеци.

Cъбития

Мисъл на деня