цветно

Мая Вапцарова: Все още е епоха на дива жестокост

Мая Вапцарова

Мая Вапцарова на 73 години.

Все още е епоха на дива жестокост. Но със събуждането на нашия духовен отпечатък – вярата в доброто - ще се събуди и древното космическо познание, закодирано по нашите земи - център на света и мястото на сътворението.

На 23 юли се навършват 75 години от разстрела на Никола Вапцаров. Единственият наш носител на Световната награда за мир. Злокобната дата 23 юли ще бъде отбелязана с най-различни възпоменателни прояви в цялата страна.

В София, във Варна (Военноморското училище) и другаде това ще стане с участието на неговата племенница - писателката - режисьорка Мая Вапцарова, авторка на повече от 50 документални филма, част от които посветени на поета.

Тя ще представи най-новия си документален филм за Вапцаров "Епоха" и най-новата си поетична книга "Убежища". Филмът - равносметка на епохата на дива жестокост, звучи като диалог между миналото, настоящето и бъдещето. Между поета-радетел за свобода и неговите следовници.

Три поколения випускници и съвипускници на Вапцаров от Военноморското училище споделят вярата си, съмненията си. Сякаш се изправят пред неговия въпрос: „ Какво ще ни дадеш историо?” Питат се къде стоят те в нея, кои са всъщност… Сякаш са на разпит пред съвремието, пред днешните събития, почувствани чрез Вапцаровите стихове.

Мая Вапцарова е родена на 7 юли 1944 г. в Банско. Завършва кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден "Св.Св. Кирил и Методий" І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми.

Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели "Златен дукат" на кинофестивала в Манхайм. Нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.

Напоследък племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни.

Принос към тази тематика е и нейният албум "Докосване до сътворението", показващ родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички те наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия.

Във всичките си творчески идеи Мая Вапцарова изгражда времеви мостове между минало, настояще и бъдеще, за да продължи вярата на именития си родственик, който влезе в открит двубой с грохналия, озлобен, абсурден и антихуманен свят и осветли с цената на живота си.

- Г-жо Вапцарова, изглежда, това се е превърнало и в кредо на вашия живот?

- Може да се каже, защото без вярата в бъдещето не можем да продължим напред. Затова най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров, се съдържа в смисъла на думата "вяра", макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие.

За някои вярата е религия, за други - и морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо константата на живота, нашият духовен отпечатък. Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това чувство, което изстрелва чак в Космоса.

Заради което "човекът би влязъл във взривна ракета, /самичък би търсил в простора далечна планета". Затова основният занимавал го въпрос е този за "хляба" на свободата, на духа, който се захранва с вярата в доброто, без който човекът не би преживял.

- Вашата битка за миналото също е един вид продължение на Вапцаровата вяра в бъдещето…

- Така и започнах тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени, с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме.

- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката по настоящето?

- Да, и двете неща. Моето любимо стихотворение от Вапцаров е "Епоха", защото все още е епоха  на дива жестокост... Особено днес...

- Значи Вапцаровата борба "за хляб и свобода" продължава под една нова форма…

- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера.

Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни.Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.

- И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи?

- Да, чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност.

С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното  важно древно познание днес ще ни бъде много нужно.

И вероятно, разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.

- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?

- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел.

За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши, затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че тук е духовният център на света.

Интервю на Лияна Фероли

Предстоящи събития

Мисъл на деня