Mежду пролетта и лятото
Беше между пролетта и лятото, време с фин мирис на ранни цветя, доловима умора и плахи планове за ваканцията. По пътя към дома в мислите ми нахлува внезапен копнеж по олеандрите на крайбрежна Италия, песните на Псалтис и езерцата с пауни в Ораненбург…
Допусках, че може би късметът ми ще проработи в тази част на сезона, в който надеждата те изважда от ежедневния стрес, наследен от всички месеци, в които има буквата "р".
Последният кораб, с който се прибрах от Неапол, беше върхът на моето въображение. Имаше интериор в ориенталски стил, внушаващ усещане за приказна авантюра. В бара всеки можеше да опита наргиле и да извика в някой внезапен унес надежди за нещо, което може би ще се сбъдне. Може би… А Неапол - той премина през мислите ми плавно, като кротка вълна, която не бърза да стигне брега…
Изведнъж едно скръбно мяукане срина вълнуващите мисли за морета, кораби и приключения. Отминах няколко крачки и се обърнах. Видях огромни жълтозелени очи, широко разтворени и изплашени. Котенце на не повече от три-четири месеца, с черни шарки по бялата си пухкава козина, лежеше по гръб и махаше с лапички на всички, които отминаваха, сякаш там нямаше нищо.
В миг допуснах, че го е блъснала кола, но следи от кръв нямаше. Тогава приклекнах до него, погалих го и го поставих на четирите му крачета. Натроших му няколко солети, които котето захрупа на минутата, сбогувах се, погалвайки го по главицата и продължих зад завоя с малко виновно чувство, защото обичам котките. А бях изоставила това мило, бедстващо създание…
Сетих се тогава за поета, който в едно свое стихотворение изповядваше желанието си да стане майка на всички бездомни кучета…
Тревожното гласче на котето ме настигна зад завоя. Колебанието беше миг - върнах се обратно, а то отново лежеше там, тревожно и самотно, с лапички, които махаха на минувачите, на педя от потока от коли и на крачка от световния непукизъм.
Помамих го с пръсти да тръгне след мен и то се опита, но двете му задни крачета бяха неподвижни. Котенцето драпаше с предните си лапички, а задните сякаш се проточиха на педя разстояние от телцето му…
Прибрах се с него у дома и му подредих кът в плетената кошница на Бони, изкъпах го и му сложих вода и храна. Незабравимо беше и за двама ни - галейки осакатеното същество, си спомних за старата ми котка, чиято любов се простираше от внезапните гневни светкавици в очите - до любовното мъркане на рамото ми. Раздялата ни беше тъжна и още по-тъжно бе, че се случи на един паметен семеен празник. Може би, за да не забравям никога, че и тя беше част от хубавото, което се случваше в този дом.
Звезди - това беше според мен подходящото име за котенцето - реших да го заведа във ветеринарната клиника още на следващия ден. Заобичахме се гальовно и доверчиво, после заспахме щастливи близо един до друг.
Първият въпрос, на който трябваше да отговоря, беше дали имам пари да платя операцията. Кимнах утвърдително на доктора, макар че цената беше впечатляваща.. Реших, че следващото лято не е толкова далеч и че всъщност, всички фантазии, които се случваха в главата ми, нямаха повече значение от това, котето да проходи.
Затова останах да държа лапичката му и да го милвам, докато му слагаха упойката. В очите му прочетох всепоглъщащ страх, тихичко и нежно му заговорих, а то постепенно се унесе и заспа.
Излязох пред клиниката и се загледах в петуниите, които пълзяха по олющената колонада пред вратата на сградата. Те махаха с лилавите си чадърчета, красяха света и невинното им ухание заглушаваше в мен желанието да запаля цигарата, с която смятах да сподавя вълнението си.
Поемах си дълбоко въздух, изпълвах миговете си с мисли, в които се заселиха бодри идеи. Сега не си спомням колко дълго чаках пред онази врата - няколко часа или няколко минути. Изневиделица срещу мен се изправи докторът, беше издърпал маската от лицето си. Подаде ми касов бон и вдигна рамене… разбрах всичко…
Наскоро Звезди дойде в съня ми, прониза ме с тревожен поглед и ме попита дали имам парченце сиренце за майка му… после тръгнахме да я търсим заедно…
