цветно

Миг във вечността

Каза си, че трябва да измисли пътя, за да успее да се върне. Прошепна го, не искаше светът да го чуе, беше го страх, че ще му попречи. И започна да върви без посока, без компас.

Срещна много хора, сблъска се с много съдби, наслади се на лятото си. Беше наивен, а очите му бяха пълни с мечти. Но те живяха само миг в самотата на времето… Топлите дни минаха като сън... Дойде есента и мечтите му се превърнаха в куп есенни листа, забравени в тревата.

Сега беше на непознато място и всичко, което някога е познавал, вече го нямаше. Той беше в този свят, защото претърси неговият, но така и не намери това, което бе изгубил. А то беше нещо толкова простичко… беше щастието. Когато беше млад и глупав мислеше, че то може да бъде уловено като светулка в мрака, че щастието бе негово, както луната принадлежеше на слънцето.Мислеше, че може да го постави в бутилка, да плува с него в океана на времето и когато реши да я отвори, а то ще го чака. Колко глупав беше само…

Но вече знаеше, че щастието бе точно каквото го бе описал неговия старец – непостоянно, непредсказуемо и крехко. Щастието си приличаше толкова много с мъката, идваше и си отиваше, а той не можеше да го спре. Вече бе в зимата на своя живот – тъжен и очакващ края, но още тръпнещ и жадуващ да бъде щастлив.

Вървеше из този непознат свят сам и чужд, изгубил всичко. Страховете му сега го викаха и дърпаха към себе си, но той знаеше, че там, където отива няма страх, нито тъга. Демоните му като сенки бяха надвиснали над този скитащ се странник. Пречеха му да види края, показваха му грешките, които е допуснал по пътя, но той не спираше да върви.

Отдавна бе измислил своя път и вече стъпваше смело по него, защото знаеше, че ще го отведе до вечността, където щастието го чака. Зимата бе сурова и безпощадна, не пожела да се смили над красотата на младостта му. Отне му всичко, остави само очите му и сложи една чудна искрица в тях като спомен от миналото му. Тази искрица го водеше по пътя към края. А той бе все по-близо и по-близо… Още една крачка и е там…

Пътят свърши, той спря, а с него и времето...

Отдавна бе измислил своя път и вече стъпваше смело по него, защото знаеше, че ще го отведе до вечността, където щастието го чака... Снимка: sentimeter.corriere.it

Мисъл на деня