цветно

Мисли по покрива

Снимка: pxhere.com

От пода тихо звучи музика, която много напомня на любов. Носи усещане за безвремие, за свободата да захвърлиш всяка излишна маниерност. Да се отървеш от обществено приетата маска на заетия човек, който оставя емоциите си под възглавницата рано сутринта. Обличаш костюм, носиш важни документи и спираш таксита, които много трябва да бързат за някъде.

Точно в 9 си в офиса, тракаш по клавиатурата, храниш се сдържано в 12 и пиеш силно кафе в 3. Бавно потегляш в 6, сливаш се с трафика, спирките и уморените хора. Онова щракване на ключалката, което те отвежда вкъщи, изпълва дробовете ти с кислород.

Вече не задържаш дъх, можеш да ядеш сладолед от кутия и да се смееш с глас. Пускаш косата да се разпилява некултурно по раменете. Избираш внимателно музика за душата си и просто мечтаеш. Облягаш глава назад, затваряш очи и забравяш.

Денят бавно изтича като пясък между пръстите. Грабвам любимите, стари ключове и излизам. Все още мога да чуя Отис Рединг да звучи от апартамента на долния етаж, а аз се отправям нагоре. Няколко стъпки напред, едно щракване на ключа и пред мен се открива стара дървена стълба, вероятно преживяла милион години. Седем стъпала и съм там.

Стъпвам плахо, сякаш да не чуе някой. Да не видят пристанището, което сама превзех преди година. Още една врата, още едно щракване и съм щастлива. Вятърът бясно развява кичури пред лицето ми, а небето ме посреща с розовите си очила. Витоша е сякаш на метър пред мен заедно с покривите-пристанища на други очи, копнеещи да акостират.

Оставям мислите да преминават през мен и да ме рисуват с всички възможни оттенъци. С лятото зад гърба ми, с усмивките, които си отидоха и с надеждите, които са все още тук. Пускам оковите, тревогите, неизживяното. Отпускам дланите, дълго свивани в юмрук. Изблъсквам цялата натрапена бездушност. Трябвало да сме воини. Много да сме силни.

Но не, за да хванем по-слабия. Не. "Трябва да си хищна. Такива като теб не ги обича тоя свят. Тия дето те прегазват не питат колко ти е голямо сърцето. Не ги вълнува колко ти е ранимо съществото. Ще минат през теб, ще те смачкат, ще ти вземат всичко и ще те стъпчат като заблудена муха". Приказките там долу не се случвали.

Булевардът утихва пред очите ми и последните оцелели се прибират. Купуват вино, правят салата и нисковъглехидратна вечеря. Включват телевизора, псуват наум, палят цигара и заспиват на дивана.

Трамваят някъде долу пълзи по релсите и ме изважда от унеса. Лампите са накацали като светулки по прозорците, където всеки живее в собствения си апартаментен живот. Затварям очи и прегръщам света пред мен. Тези, които се чудят дали някой друг се катери по покриви, за да избяга.

Отнесените, които стоят до 3 сутринта, вкопчени в китара, тефтер или платно. Неспокойните, които не могат да заспят, защото някой им липсва. Наивните с вечно търсещи, любопитни очи, които се питат има ли някъде там и за тях място под слънцето. И тихите с влудяващо шумни страхове.

Обръщам се назад и отброявам стълбите надолу. Заключвам тайната градина и забравям за нея до утре вечер. За няколко часа умът ще утихне. Ще те накара да се погледнеш отстрани. Да почувстваш онова малко дете, което си приспал дълбоко в себе си. Ще си разказвате смешни истории, ще викате духове и ще крадете череши. Внезапно ще те погледне със стряскащо тъжни очи и ще отстъпи бавно назад.

Ще се събудиш от звън на камбанки и пеещи птици. Ще си изпиеш кафето без ни най-малък спомен за Него. Ще си оправиш сакото, ще сложиш парфюм и ще изчезнеш. Забързваш ход, включваш на автопилот и тихо роптаеш от време на време.

"Защото този свят е хищен, скъпа…".

Предстоящи събития

Мисъл на деня