цветно

Мистериозната лейди

Снимка: ewallpapershub.net

Дългоочакваното утро най-после настъпи. След цяла една нощ, изпълнена с тътена на гръмотевици и проливен дъжд, небето накрая се изясни. Черните облаци се разсеяха и в ранните часове на деня дори се усмихна слънцето.

По листата на дърветата блещукаха като хиляди успали се звезди капките, останали от среднощната буря. По улиците се разхождаха песните на прелетните птици, които оповестяваха настъпилия двайсти април.

Дора Костова стоеше на люлеещия се стол до прозореца и наблюдаваше безмълвнa през стъклото. Лицето ѝ оставаше скрито зад почти прозрачното бяло перде, но това бе един вид маскировка за любопитните ѝ зелени очи.

Отпиваше по малки глътки от горещия липов чай, който си правеше всяка сутрин, без да отделя поглед от улицата. Преглъщаше бавно, за да не опари гърлото си и после продължаваше да гали бялата заспала котка в скута ѝ. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше само тиктакането на часовника и мъркането на домашния ѝ любимец.

Шейсет годишната Дора беше вдовица от дълги години. Живееше в тази къща откакто бе напуснала родния си дом. Познаваше всички в квартала и знаеше всичко за тях. Тя беше като информационно табло, до което можеш да се допиташ винаги, когато искаш да научиш някоя пикантна клюка за съседа си. Прекарваше дълго време до прозореца с изглед към улицата. Така знаеше винаги кой и кога излиза от дома си, кога се прибира, дали е сам или с компания.

Дори когато готвеше в кухнята си, от време на време хвърляше по едно око навън, разтревожена, че може да изпусне нещо важно. Взимаше си почивка само в ранните следобедни часове, когато започваше тричасовия маратон на любимите ѝ латино сериали по телевизията. И, разбира се, когато спеше. Макар че често, когато чуеше странен шум от улицата, ококорваше очи като сова и тичаше до прозореца да погледне какво се случва.

Тази сутрин беше по-наблюдателна, защото знаеше, че в къщата отсреща ще се нанася ново семейство. Беше научила малко неща за тях и това разбира се не бе никак достатъчно за нея. Все пак тя беше сама жена и ако съседите ѝ се окажеха престъпници или терористи, тя трябваше да знае, за да вземе нужните предпазни мерки.

Е, самата тя знаеше, че повече я интересуваха клюките за новото семейство, пред това дали квартала и дори самата тя са в безопасност. Стари навици. Не можеше да се пребори с тях. Бяха ѝ като наркотик, който я кара да иска още и още.

Тогава чу двигателя на приближаваща кола. Остави чашата на масичката до стола и пусна котката на пода. Изправи се и се доближи до прозореца. Те идваха. Бяха натоварили семейния си ван с последния багаж, който трябваше да пренесат в къщата. Наблюдаваше ги като излизаха от автомобила и разтоварваха куфарите си. Бяха двама влюбени съпрузи на около четиридесет години. Имаха две деца – момче на не повече от петнадесет години и момиче на около седемнадесет.

Всички бяха тъмнокоси, облечени спретнато и си помагаха един на друг. Всичко това говореше само хубави неща за тях. Дора си помисли, че може би са едни от малкото останали семейства с ценности и добро възпитание. Напоследък все по рядко срещаше такива. Затова се зарадва, че ще има възпитани и добри съседи, които непременно трябваше да опознае и да приветства с добре дошли.

Отиде бързо в кухнята и извади от фурната кекса, който бе опекла рано сутринта. Сложи го в красива порцеланова чиния и го поръси с пудра захар. Огледа го, за да се увери, че е перфектен и го взе в ръце. Излезе от къщата си, казвайки на котката, която се отъркваше в краката ѝ, че след малко ще се върне. Огледа се за минаващи автомобили и прекоси улицата, преминавайки на отсрещния тротоар. Изкачи бавно трите стъпала до верандата и почука на входната врата. Оправи си косата, докато чакаше някой да ѝ отвори и отстъпи крачка назад.

- Здравей, мила! - поздрави тя жената, която я посрещна с усмивка. - Аз съм Дора, съседката ви отсреща.

-О, здравейте! Радвам се да се запознаем. Аз съм Ела.

- Не е нужно да ми говориш толкова официално, сладурче. Караш ме да се чувствам по-стара, отколкото съм – засмя се тя. - Направих този сладкиш за теб и милото ти семейство. Едва ли си имала време да приготвиш някаква закуска днес. - Поднесе чинията с кекса тя.

- Много благодаря! Наистина, нямаше нужда. - Взе го Ела, без да сваля и за миг усмивката от лицето си. - Иска ми се да те поканя да влезеш, но вкъщи е бъркотия. Навсякъде има кутии и куфари с багаж, който чака да бъде разопакован.

- Не се тревожи, мила. Утре ще дойда да си взема чинията и можем да изпием по едно кафе.

- Да... разбира се. Заповядай – отговори Ела, без да има друг избор.

- Утре сутринта тогава ще се видим. Чао, скъпа. Поздрави децата и съпруга си от леля Дора – каза тя и се обърна, тръгвайки към дома си.

През останалата част от деня, тя отиде до магазина, за да напазарува. Приготви си храна, която щеше да ѝ бъде достатъчна за обяд и вечеря. Следобед се видя с две нейни приятелки, с които играеха карти всеки четвъртък. Пиеха чай, ядоха домашни сладки и... обсъждаха новите съседи.

Дора се хвалеше, че ще пие кафе у тях следващата сутрин и уверяваше двете дами пред себе си, че ще им разкаже с пикантни подробности всичко, което научи. Разбира се, нямаше да пропусне и да огледа как новото семейство е обзавело къщата, дали е чисто и подредено или домакинята нехае за дома си. И така, тя легна вечерта в леглото си с котката и с нетърпение очакваше следващия ден.

Рано сутринта Дора облече една от по-новите си рокли в гардероба, среса червеникавата си коса и си сложи от онзи тежък парфюм, който толкова обичаше. Когато часовникът удари осем часа, тя реши, че е идеалното време за кафе със съседката. Сложи храна на домашния си любимец, защото не знаеше колко време ще се забави в съседската къща и излезе от дома си. Почука на входната врата на новото семейство и отново Ела я посрещна.

- Добро утро! Тъкмо направих кафе – каза тя.

- О, значи не съм дошла прекалено рано – засмя се Дора. - Самичка ли си?

- Да. Децата са на училище, а съпругът ми е на работа. Заповядай, влез. - Подкани я Ела и ѝ направи път да прекрачи прага. - Днес вече няма разхвърлени кутии по пода. Вчера успяхме да разопаковаме всичко.

- Чудесно! Вече можете да се почувствате като у дома си – каза Дора, влизайки в къщата.

Още от входа очите ѝ започнаха да се разхождат бързо наоколо, оглеждайки всичко. Мебелите бяха нови, стените пребоядисани, подовата настилка бе подменена. Всичко изглеждаше толкова чисто и спретнато, обзаведено с вкус и стил, че тя не успя да намери и един кусур. Остана леко разочарована. Ела я покани в кухнята, за да пият кафе. Сервира ѝ ароматната напитка в красива порцеланова чаша и я попита къде предпочита да седнат – на масата в кухнята или във всекидневната.

- О, предпочитам да останем тук. Все пак във всекидневната все още ме побиват тръпки, като си помисля за преди...

- За какво говориш? - попита с усмивка Ела.

- А не, нищо... Я ми кажи, мила, изгодно ли купихте къщата? - настани се тя на стола и отпи първата глътка от кафето.

- Да. Беше на много добра цена, което ме изненада. Такава къща, в красив и спокоен квартал обикновено струва много повече. Но явно собствениците са бързали да я продадат.

- Да, да. Разбирам. Съвсем нормално е тази къща да бъде на тази цена. - Казваше Дора, слагайки си още една бучка захар в кафето, защото бе установила, че не ѝ е достатъчно сладко.

- Да не би да има някакъв скрит дефект, за който агентът не ни е казал? - попита любопитно Ела. - Една моя приятелка имаше подобен случай, след който реши да иска обезщетение от агенцията, че не са ѝ казали какви проблеми има сградата. Понякога това може да бъде опасно. Особено когато има деца.

- Е, тук няма дефект... По-скоро е... историята на тази къща. - Поде всезнаещата съседка, виждайки, че привлича вниманието на Ела. Отпи още една-две глътки от кафето, за да подсили напрежението и едва тогава продължи. - Преди тук живееше една странна дама. Наричахме я Мистериозната лейди. Казваше се Лариса Иванович. Беше някъде от Русия, но не помня точно коя част. Пренесе се в тази къща преди пет години.

В началото почти никой не я виждаше по улиците. Дори си мислихме, че може би не живее тук, а пътува някъде по света. Беше богата жена с класа. Това ѝ личеше по дрехите, които носеше, скъпите бижута и обувки, марковите чанти. Имаше голяма кола и едно младо момче, което ѝ беше шофьор. Тя беше на около петдесет години, но много добре поддържана жена. Винаги ходеше гримирана и с красива прическа.

Няколко пъти съм я виждала през прозореца си да излиза сутрин от къщата и да се прибира късно вечерта. Никой не знаеше къде ходи. После по цели седмици не се появяваше тук. Някои казваха, че имала имоти и на други места, където ходила от време на време. Не знаехме да има съпруг или деца.

Може би беше ялова и заради това никой мъж не се е оженил за нея. Кой знае... Много от богатите хора имат такива проблеми, които не могат да компенсират с всичките пари, които имат. Те обикновено изглеждат много тъжни и нещастни, въпреки всичкия лукс, в който живеят.

Една вечер, когато излизах да изхвърля боклука, я видях да се прибира от някъде. Черният ѝ джип паркира пред къщата. Младият шофьор излезе от колата и отиде да ѝ отвори вратата. Тя беше истинска дама и той се държеше с нея като с кралица. Сигурно добре му плащаше за това...

Та, когато ме видя пред къщата, Лариса ме поздрави. Изненадах се. Обикновено хора с нейното положение не забелязват обикновените жени, които по цял ден стоят вкъщи, като мен. Доближих се до нея и ѝ казах, че много рядко я виждам тук.

- Много съм заета – отговори ми тя. - Но тези дни ще си дам малка почивка. Ако искаш ела утре сутринта на кафе. Досега не съм се запознавала с никой от квартала.

Разбира се, приех веднага поканата. Когато се прибрах вкъщи, направих от моя вкусен кекс – впрочем, надявам се и на теб да ти е харесал, и на следващия ден я видях отново. Беше облечена като някоя героиня от филм. Носеше копринен пеньоар и ефирен халат, който да покрива тялото ѝ. Очевидно не се смущаваше да ме приеме в дома си в този вид. Все още носеше грима от предния ден, а косата ѝ беше различна. Досетих се, че носи перука през деня, която да я кара да изглежда по-млада.

Къщата изглеждаше много по-различно от сега. Имаше стари викториански мебели, стъклени масички с позлатени крака, плюшени завеси до прозорците и пухкави персийски килими по пода. Всичко изглеждаше толкова скъпо и сякаш беше донесено от различни краища на света. Покани ме в кухнята, за да направи кафе.

Разказа ми за местата, които е посетила през живота си. Видяла е целия свят! Показа ми снимки на страни, за които дори не съм чувала никога през живота си. Владееше свободно четири езика и познаваше много знатни личности, в чиито домове е преспивала.

Слушах в захлас разказите ѝ и не можех да повярвам, че стоя в дома на жена като нея. Чувствах се привилегирована да съм в нейната компания и да науча толкова много неща за нея. Но ме глождеше един въпрос, който нямаше как да не ѝ задам. Все пак едва ли щеше да ми се отдаде втора възможност да разговарям толкова много време с нея, та реших да не пестя любопитството си.

- Толкова невероятно звучи всичко, което ми разказваш, Лариса. Имаш прекрасен живот. Но с какво се занимаваш в крайна сметка?

- Проститутка съм – отговори ми тя, без дори да премигне. Сякаш това бе най-нормалното нещо, което можеше да върши една жена. Отпи хладнокръвно от кафето си и ми се усмихна. - Цял живот съм работила това. С годините си спечелих име, което се свързва не просто с някаква проститутка, а жена от класа, която въпреки всичко буди уважение у хората.

Била съм в леглото на много важни клечки. Все пак всеки мъж се нуждае от едно и също нещо, независимо какъв пост заема – засмя се тя. - Имаш ли нещо против да запаля цигара? - попита ме. Аз казах, че нямам. - Много хора са ме съдили – продължи тя, издишайки облак от дим, който за момент скри лицето ѝ. - Но аз не се впечатлявам от хорското мнение за мен. Всеки може да прави с живота си това, което иска. Важното е да се чувстваме щастливи.

- А ти щастлива ли си? - най-накрая намерих смелост да попитам нещо.

Тя замълча. Отпи от кафето си, а после всмука от цигарата и отново спусна воал от дим пред лицето си. Твърде дълго мълчание...

-Може да се каже – отговори накрая. - Имам живот, за който много жени мечтаят. Имам пари, имоти, пътувах много, опитала съм какво ли не от този живот.

- Но сякаш нещо ти липсва?

Тя кимна просто с глава. После смени темата. Искаше да знае повече за мен самата. Нямах много за разказване, освен това, че съм вдовица, дъщеря ми живее далече и се виждаме един-два пъти в годината. И като цяло водя живота на една обикновена стара домакиня, която се чуди как да запълва многото свободно време, с което разполага.

- Някога искало ли ти се е да имаш съпруг и деца като всяка нормална жена? - попитах я.

- Съпруг – не. Мъжете не са ни нужни, за да бъдем щастливи. А деца имам. Имам много деца. Всеки месец ходя в едно сиропиталище в родния ми град в Русия. Нося подаръци и лакомства за сираците там. Те се радват като ме видят и са ми казвали неведнъж, че ме обичат като своя майка. Така че, всички те са мои деца.

Дарявам голяма сума годишно, за да не им липсва нищо. - За миг замълча и погледна през прозореца, сякаш, за да избегне погледа ми. - Аз бях някога едно от децата в това сиропиталище. Но тогава никой не се грижеше за мен така... - Настана мълчание. Виждах сълзите в очите ѝ. Тя се опитваше да ги прикрие, за да не заплаче пред мен. И тогава внезапно ми каза: - Трябва да си вървиш. Време е да се приготвям и да излизам. Имам много задачи за вършене днес.

Нямах време да реагирам и да се възпротивя. Докато се усетя и тя ме бе придружила до вратата и ме изпращаше да си ходя. Пожела ми приятен ден и затвори под носа ми. Прибрах се вкъщи и си мислих доста дълго върху разговора ни. Тази жена бе имала труден живот и бе взела тежки решения. Въпреки всичкия лукс и привидно лек живот, тя беше тъжна и страдаше. Не исках да клюкарствам по неин адрес и затова не казах дори на приятелките си, че съм пила кафе с нея. Оставих тази история само за себе си.

Още същата вечер се случи нещо ужасно. Малко преди да си легна да спя, видях светлините от линейка и полицейска кола навън. Погледнах през прозореца и се оказа, че бяха паркирани пред къщата на Лариса. Веднага си облякох палтото и излязох да проверя какво се случва. Беше настанала някаква паника и съседите започваха да се събират. Никой не ни допускаше да доближим къщата и не ни казваха какво е станало.

На сутринта излезе новината във вестниците, че Лариса Иванович се е самоубила с личния си пистолет. Случило се е във всекидневната, когато била останала сама. Шофьорът чул изстрела и се обадил в полицията. Нямало оставена бележка или каквото и да било, с което да обяснява причината за своето самоубийство. Но аз мисля, че знам какво я е довело до този трагичен край. Тя беше взела поредното тежко решение... последното в нейния лъскав живот...

Беше оставила завещание, месеци преди самоубийството. Оставяше всичко, което имаше на децата в сиропиталището. Само тази къща не бе упомената никъде и тя си остана на общината. Сега са решили да я продадат и ето че така ти и твоето семейство се озовахте тук.

Ела я слушаше безмълвна. Не знаеше как да коментира разказа на Дора. И двете бяха замлъкнали и допиха тихо кафето си. После се сбогуваха и любезната домакиня изпрати своята гостенка.

Само след седмица, Дора Костова отново стоеше на люлеещия се стол в дома си. Котката спеше спокойна в скута ѝ, а тя четеше книга и от време на време поглеждаше през прозореца с изглед към улицата. Не искаше да изпусне нищо, което се случваше в нейния квартал. И докато си прекарваше спокойно следобеда, изведнъж се изправи като попарена от мястото си. Котката се уплаши и скочи на пода.

Дора се доближи до прозореца и дръпна пердето, за да види по-добре. Един камион беше паркирал пред къщата отсреща. Семейството, което се бе нанесло само преди седмица, товареше багажа си и се изнасяше. Непознат мъж в костюм, най-вероятно агент на недвижими имоти, слагаше пред имота табела с голям надпис "Продава се".

Ела забеляза любопитната жена, когато вадеше куфарите си навън. Помаха ѝ с ръка от любезност, а после продължи с работата си. Още същата нощ, къщата на Мистериозната лейди срещу дома на Дора остана отново необитаема.

Предстоящи събития

Мисъл на деня