Моето тяло - безценен дар или божие наказание
От Димо
Мъдреците казват, че човек е триединството на духа, ума и тялото. Будистите пък вярват, че духът има свойството да се преражда в различни тела. Дали това е вярно, така и не открих със сигурност през живота си до тук, но със сигурност осъзнах, каква огромна част от живота си аз отричах тялото си.
Натрупах цели 34 години живот в това тяло. Една част от тях изживях съзнателно, а друга - не. Ще ми се да кажа, че несъзнателни са само първите години от живота ми, но като се обърна назад и погледна поведението си, то а ма хич не ми прилича на осъзнато.
Завърших елитна софийска гимназия. Там задълбочено изучавах науки със сложни термини и цели два езика на чужди народи, които така и не можах да посетя. За тривиални неща като тяло, емоции, взаимоотношения в тази гимназия място нямаше.
Часовете по музика и физическо бяха оставени на заден план, а рисуването само ми показваше, че съм бездарник. Важни бяха сериозните предмети с тежки класни и контролни, обгърнати с много страх.
Часовете ми минаваха в молитви да ми се размине поредната двойка, съчетана със срама от това, че в момента други работи са в главата ми. Час след час се чудех как да се скрия, така, че да не ме изтъпанчат отпред и да се чудя как може земята да се отвори, така че тялото ми да потъне в нея. За мое щастие разбирах от математика, а тя беше на голяма почит в гимназията.
От часовете по биология научих какво е човешкото тяло по един строго научен подход. Толкова строг, че грам не можах да намеря връзка между науката и тялото си. Когато дойде време да изучаваме половата система на човек, по някаква случайност не остана време за урока от изпитвания. Странно как точно този урок учителката не може да организира. За него трябваше сами да се подготвим.
В кабинета по биология от няколко места ме гледаха телата на препарирани оцъклени животни и скелети, а в един шкаф, зад витрина в колба със спирт седеше неродено бебе на майка пушачка. Използваха го за да ни плашат, какво ще стане, ако пушим.
Единственото живо нещо в този кабинет бяха рибките. Точно до входната врата се намираше голям аквариум с много шарени рибки, зелени водорасли и пъстри камъчета, пред който все се опитвахме да се тълпим, но не успявахме.
Къде защото ни се караха, че задръстваме входа, къде защото нямаше време, че да можем да се подготвим преди изпитването. Питам се аз какво научих от тази наука за живота - биология? Какво научих за тялото си? Какво живо имаше в тези часове? Сега дори се учудвам как съм оцелял. Трябва да съм бил голям инат или да е имало нещо друго, което ме е крепяло.
Не бяхме сплотен клас, но в един момент се случи чудо. Едно момиче даде идеята да идем да се забавляваме извън София с преспиване. Забавление?! Това беше първият път, в който науките бяха оставени на заден план, за сметка на бушуващите чувства и живот в тялото през пубертета ми.
Някога в детството ми се бяха подиграли, че не мога да танцувам, защото не мога да уцеля ритъма. Кой знае какво са искали да кажат, а аз какво съм разбрал, но резултата беше ясен - изобщо не танцувах, дори и сам.
Вечерта отидохме на дискотека. Тялото ми трепереше, краката не ме държаха, до момента, в който си позволих да раздвижа снага пред хората. Бях обладан от този екстаз да се движа, воден от музика. Блаженството да усещам тялото си, да разкърша частите му. Не знаех какво се случва. Земята спря да се върти. Вселената се обърна.
Започнах да ходя по дискотеки. Това беше едно мистично място, където можех да танцувам и общувам. Не след дълго разбрах, че хората там са различни. Те бяха готини, а аз - смотан. Исках и аз да съм готин, но не знаех как да го направя.
Започнах да се заглеждам по оскъдните западни списания по онова време и филмите - десето видео копие с идея за цвят и звук. Завиждах на моделите от лъскавите реклами. Те бяха друга класа. Танцуваха божествено. Имаха перфектни тела. Нямаха грам от моите пухкави форми, пъпки и косми. Кожата им беше бяла, пък аз съм от мургавите нашенци. Дрехите им бяха готини. Дъвчеха дъвки и пиеха коктейли.
Реших да пробвам и аз. Купувах си дъвки, но тялото ми не се променяше. Алкохолът също не помогна, да заприличам на идолите. Срам ме беше от себе си. Срам ме беше да гледам тялото си, пък да не говорим да го показвам.
Така и не намерих отговор на въпроса: "Какъв е смисълът от цялата тая история? Защо ми е тоя живот? За какво по дяволите ми е това грозно тяло?". Единственият отговор беше - за да всява срам у мен.
Чудех се как да променя тялото си. Мечтаех за скъпи процедури, които не можех да си позволя. Правех планове как някой ден ще имам парите и чудото ще се случи. Мечтаех да променя из основи това тяло. Мажех се със слънцезащитни кремове, че да имам бяла кожа.
Резултатът беше, че ставах на петна, сигурно защото се потях в жегата. А божествените тела на моделите не се потяха. Ходех на бодибилдинг, бягах сутрин, карах колело и спазвах диети с идеята да се преобразя и да заприличам поне малко на артистите от Холивуд.
Те бяха истински мъже - силни като скали, владееха бойни изкуства и какви ли не други неща с чувство за хумор и чар. А моето тяло беше всичко останало. Макар да правех чудеса от храброст промяната все не идваше. Започнах да се предавам.
Затварях се и криех тялото си все повече. Заживях с идеята, че някои са родени готини, а други - не. Телата на някои хора са създадени да радват окото, а моето - да грози. Защо да причинявам погнуса у околните, по-добре да се крия. Питах се с какво заслужих това наказание да получа такова тяло. Нямах идея за какво ми е.
Макар и да не успях да блесна с отличие, завърших елитната софийска гимназия и се отправих да задълбочавам познанията си с висше образование. Че съм търсил нещо, това е ясно. Инак защо ще отделя толкова време на науките. Може би тройните затворени интеграли бяха ключът към търсенето ми, но аз така и не можах да ги проумея. Дори и простите интеграли бяха цяла епопея за мен. За това пък срещнах сродни души. Приятели, чиито тела не блестяха. Хора с които можех да общувам, да танцувам без да имам усещаното, че съм отритнат. Не говорихме за телата си, но пък имаше други теми, които ни забавляваха.
Започнах да се отварям към света. Така един ден отидох на групова психотерапия, където хората искрено споделяха. Една от най-честите теми беше, че не харесват телата си. От една страна, беше разтърсващо, а от друга - облекчаващо, да разбера, че има и други хора, които живеят с моите проблеми.
Проблеми, за които не смеех да говоря. В терапията участваше една от онези манекенки, дето човек може да срещне по кориците на лъскавите списания. Една от онези, дето ако беше мъж, щеше да ме кара да се питам - "Защо ме наказваш така Господи?".
Като гръм от ясно небе тя сподели, че мрази тялото си. Разказа съвсем подробно за безкрайните болезнени процедури през които е минала, за да преобрази тялото си, но така и не го харесва. Тя говореше за това как мечтае да бъде като другите жени. Мечтае и тя да има целулит като тях.
Разказът и беше съвсем убедителен и макар на пръв поглед да изглеждаше абсурден, аз разбрах, че нейният живот е дори по-труден от моя. Това разбиране отвори нова страница в живота ми. Започнах да отварям очи за действителността.
След дълго обучение и себеизследване по един различен начин от това на образователната система от инженер се превърнах в тяло терапевт. Това ми даде възможност да открия какъв безценен дар е тялото за мен.
Да открия, че то е моят най-добър приятел, който ми дава обратна връзка по безпристрастен начин, без да се притеснява, че ще ме обиди. Приятел, който е винаги искрен с мен и на чиято подкрепа винаги мога да разчитам.
Качество, за което жадувах тъй дълго. То е приятелят, за когото съм копнял цял живот, който всъщност винаги е бил до мен, но аз не съм го виждал, заслепен от идолите около мен.
Приятелят, който дори и за секунда не ме изостави през всичките тези 34 години въпреки моето усърдие да го преобразя. Приятел, който изтърпя всичко това и продължи да бъде до мен.
Да! Сега определено мога да заявя, че съм благодарен, за това, че тъй дълго отричах тялото си. Това ми даде възможност да открия безценният дар, с който Вселената ме е дарила. Този перфектен инструмент, работещ в божествена хармония, изтъкан от мъдрост.
Животът ми се обърна и при мен започнаха да идват хора, забравили за телата си или отделни части от тях, хора забравили за себе си. Хора забравили как да общуват с тялото си, как да го слушат и как да му се доверяват. Как да се възползват от това, че имат тяло. Как да възприемат тялото си, като техен приятел, а не наказание.
Още от Димо може да прочетете на Dimo.bg.
Снимка: askmen.com
