цветно

Момчето и бялата мечка

Снимка: pixabay.com / MabelAmber

Имало едно време в далечните вечно бели пустини на Арктика едно кралство. Замъкът на краля и кралицата бил огромен, купите му докосвали самите облаци и бил построен от блестящ лед. Бил толкова красив, че сякаш звездите не можели да спрат да му се любуват.

В една студена зимна нощ всички хора от кралството се били събрали пред замъка. Изведнъж небето над тях се обагрило в синя светлина, после се появила зелена, която се врязла като слънчев лъч, а накрая с тях се сляла и червената светлина.

Според старите легенди, когато небето над кралството се оцветявало в различни цветове, това означавало, че се раждал нов живот или в този миг някой умирал и душата му се сливала със сиянията, пронизващи мрака.

Тази нощ, когато се появили полярните светлини в небето, всички се зарадвали много, защото знаели, че кралицата е родила. След малко на балкона на една от кулите, излязъл кралят. Той носил в ръцете си новороденото бебе, повито в бяло и много меко одеяло, в чийто краища имало бродерия, ушита от златни нишки.

- Тази нощ се роди вашият принц – казал с висок глас кралят. – Това е моят наследник, който един ден ще ви управлява.

Докато всички ръкопляскали, новороденото бебе се загледало в светлините над него. Протегнало малките си ръчички към небето и сякаш сиянията го погалили, за да го поздравят, че вече се е родило. То започнало да се усмихва, а очичките му заблестели.

Само един човек не се радвал, че принцът се е родил и това бил по-малкият брат на краля. Той искал племенникът му да се роди мъртъв, после да убие брат си и да наследи трона му. Но плановете му се объркали и мрачното настроение, което го завладяло, плашило всички, които го видели.

Той изчакал краля и кралицата да заспят. Промъкнал се в покоите им и без да го усетил никой, взел новороденото от кошарата. Излязъл от замъка и побягнал надалече. Малкият принц плакал, защото му било много студено само с одеялцето, с което бил повит. Но чичо му не се интересувал от това. Той искал единствено бебето да умре.

Скоро вече били много далече от замъка. Наоколо нямало нищо друго, освен полета от сняг и лед. Било много студено и тъмно. Тогава братът на краля погледнал за последно бебето в бялото одеялве, в чийто краища имало бродерия от злато, и го оставил в снега, насред нищото. Надявал се скоро да мине някоя бяла мечка и да го изяде. Тръгнал към замъка, без да се обръща назад, а бебето плачело толкова силно, че сигурно самите звезди в небето са го чували.

Не след дълго една голяма бяла мечка чула плача на малкия принц. Приближила се бавно до него и го огледала внимателно. Била много гладна. Скоро не била улавяла и една риба, защото леда в океана бил много дебел. Чудила се дали да го изяде жив или да го остави първо да умре от студа.

Погледнала към личицето на новороденото. То било толкова мъничко и красиво. Очичките му заблестяли като две звезди, когато видели мечката. То спряло да плаче и дори се засмяло. Протегнало нежните си ръчички към хищника, сякаш искало да си играят.

Дълго време бялата мечка обикаляла около принца в снега. Накрая й дожаляло за него и решила да не го яде. Легнала до бебето и го притиснала към пухкавата си бяла козина, за да го стопли. Била толкова тъжна и самотна, че се надявала човешкото дете да й прави компания, ако оцелеело.

В този миг небето над тях засияло. Разноцветните ярки светлини заиграли сред звездите. Нощта за миг станала като ден. Както гласеше легендата, в този момент някой се раждаше или умираше. Чичото на принца убил краля.

На сутринта, когато бялата мечка се събудила, погледнала към новороденото момче. Видяла, че то било живо. Зарадвала се, защото знаела, че щом е оцеляло след първата нощ, ще остане живо още дълго време. Тя също била майка. Преди три нощи била родила две малки бели мечета. За нещастие били нападнати от злия едноок мечок, който бродил из ледените пустини, и те умрели.

Бялата мечка знаела, че новороденото човешко бебе било гладно. Дала му да се нахрани от нейното мляко. После хванала със зъбите си одеялцето и отвела малкия принц в бърлогата си, където било по-топло и уютно.

Времето минавало много бързо. Бялата мечка се грижила за момчето като за свое дете. Хранила го с млякото си, после му давала от своята храна – риба, тюлени. Топлила го и започнала да го обича. След десет зими момчето отрасло и мечката вече го била научила да ловува и само да си намира храна. А тя го гледала отстрани и се радвала, че е отгледала детето като собствен син, макар да бил различен от нея.

Принцът много обичал да се качва на гърба на майка си – така наричал бялата мечка. Прегръщал силно врата й с двете си ръце, потъвал в меката й козина, а тя тичала сред полетата от лед и сняг. Качвала го на най-високата скала и оттам наблюдавали магическите светлини, блуждаещи в нощното небе.

- Това са душите на мъртвите – казала мечката на детето. – Те решават дали ще пратят нов живот на земята или ще отнемат нечий.

Стояли дълго, гледайки полярните сияния. Мечката разказвала различни легенди на момчето, а когато му се приспивало, го връщала отново в бърлогата. Прегръщала го, за да му бъде топло и заспивали заедно.

Една нощ се случило нещо страшно, което променило всичко. Докато спали сладко, прегърнали един в друг, момчето и бялата мечка били нападнати от бродещия едноок мечок. Всички вече го мислили за умрял, защото никой не го бил виждал от десет години. Той искал да убие принца и да го изяде.

Но бялата мечка го обичала много и започнала да се бие с Едноокия. Блъскали се в снега, забивали острите си зъби един в друг, удряли се с тежките си лапи, порили се до последно. Когато бялата мечка успяла да притисне Едноокия под тялото си, извикала на момчето:

- Бягай, сине! Бягай на далече! Не се бой, аз ще те намеря!

Принцът не искал да си отива. Не знаел при кого да отиде. Разплакал се, но все пак послушал майка си. Тръгнал да бяга с всички сили, без да знаел на къде ще го отведе пътя, по който бил поел. След малко небето над него станало червено като кръв. После се преплели сините и зелени светлини. Нещо се било случило. Някой умрял.

На сутринта момчето разбрало, че се е изгубило. Легнало в снега и заплакало. Сърцето му се късало при мисълта, че мечката, която го била отгледала като неин син, може да е умряла. Било му студено, но нямало кой да го стопли. Бил гладен, но наблизо нямало откъде да си намери храна. Затворило очи, защото било много уморено – цяла нощ тичало. Усещало, че ако заспи, смъртта ще го намери.

Но не било писано да го намери смъртта. Открил го един мъж, целият увит в кожени дрехи и с пухкаво топло палто. Той се возил в една голяма шейна, теглена от осем кучета, които приличали на вълци. Мъжът качил в шейната измръзналото момче и го отвел в близкото селце, където живеел. Там му дал храна и дрехи, запалил огън, за да го стопли.

Принцът останал в селото, защото вече нямал къде да отиде. Прекарал там цели десет години и се превърнал в силен млад мъж. Научил се да говори езика на хората, научил се как да пали огън, да кара шейната, теглена от кучета, научил се да пее и да танцува на празненствата, които се организирали в селото.

Дори се влюбил в една красива девойка, която му разказвала легенди за земите им, за кралството, за белите мечки. Той се натъжавал като се сещал за мечката, която е обичал като своя майка и винаги, когато сиянията в небето преобръщали нощта в ден, той проронвал по една сълза, сякаш от самото си сърце.

Веднъж, докато разговарял с любимата си, принцът чул уплашените викове на хората от селото. Отишъл да види какво има и видял една бяла мечка да минава покрай къщите и да реве жално. Тя не нападала никой, а просто минавала и се оглеждала, сякаш търсила някого. Със зъбите си стискала едно пухкаво бяло одеялце, в чийто краища била пришита златна нишка.

Принцът веднага разпознал одеялцето, а мечката била тази, която го отгледала. Не можел да повярва на очите си, че тя била жива. Приближил се до нея и я прегърнал много силно. Тя се разплакала. Разказала му, че в онази нощ, преди десет години, когато били нападнали, тя убила Едноокия. Оттогава се скитала из снежните пустини на Арктика, за да го търси. И накрая го намерила.

- Това е одеялцето на кралския син! – провикнала се една жена.

- Но той изчезна преди много време – казала друга.

- Това е нашият принц! – извикала радостно девойката, която разказвала на момчето легенди. – Това е синът на мъртвия ни крал!

Той не можел да повярва, че било истина. Качил се на гърба на бялата мечка, сбогувал се с хората от селото и тя го отвела в ледения замък. Когато пристигнал, разбрал, че кралицата, истинската му майка, починала от мъка, след смъртта на мъжа си и след изчезването на бебето. Лошият брат на краля се възползвал от положението и окупирал властта.

Принцът, който бил отгледан от бялата мечка, решил да върне всичко в ред. Наредил чичо му да бъде заключен в най-студената и мрачна тъмница на замъка. Той станал новият крал на леденото кралство. Оженил се за девойката от селото, в която бил влюбен и тя станала кралица.

Бялата мечка предпочела да се върне сред белите пустини от сняг. Била щастлива, че най-после момчето, което обичала като свой син, открил своето място. Посещавала замъка всеки ден, чак до сетния си дъх.

А новият крал заживял щастливо със своята кралица дълги, дълги години. След това се носили много легенди по света за момчето, което било отгледано от бялата мечка в Арктика, но малко хора вярвали, че е истина.

Cъбития

Мисъл на деня