цветно

На една любов разстояние

Снимка: pixabay.com / PublicDomainPictures

Връзките от разстояние са сложно нещо. Още по-сложно става, когато с любимия човек ви делят не един, а два полета, включващи неограничено висене по всевъзможни летища. И каквото и да си говорим, това си е работа с неограничено работно време.

Според мен дори длъжността "гадже-от-разстояние" трябва да бъде включена в Националния класификатор на длъжностите и професиите с внимателно изготвен правилник, в който да пише какво е разрешено и какво не бива да правиш. Каква е разликата между здравословната ревност и онова състояние, в което оставяш отпечатък от зъби върху телефона си, докато очите ти се пълнят с кръв и жлъч.

Все пак рискът да те съкратят е болезнено голям, докато пищни секретарки на значително по-малко разстояние дебнат отвсякъде. Трудиш се неуморно, обикновено нямаш никакъв опит, а телефонът се е сраснал с ръката ти. Но въпреки трудовите злополуки, дяволски си обичаш работата.

Все пак да не живеете с гаджето ти в една държава, си има и своите преимущества. Започваш да цениш живота си абсолютно всяка сутрин. Да си лягаш с телефона води след себе си събуждане с увито около врата зарядно. Научаваш се да намираш хубаво и в лошото. В такава връзка месечните ти сметките са космически. Да ми спрат телефона или да ме потърсят от някоя колекторска фирма, означава, че още се обичаме.

Друг плюс е, че срещите онлайн са достатъчна причина да си купиш нова рокля. Приятелките ми се забиват по барове, аз се забивам по "Скайп". Обвързваш се не само с човека, обект на чувствата ти, но и с телефона си, интернета, лаптопа и часовата разлика.

С любимият ми мъж решихме да изключим телефоните за малко и да се отдадем на едноседмично празнуване на годишнината ни на негова територия - в Стокхолм. Нощта преди полета беше дълга. Вълнението беше взело превес и безсънието надвиваше умората от цялата трескава подготовка. Страхът ми от летене и фактът, че ще трябва да се кача на цели два самолета, за да стигна до него, предизвика у мен същински ужас. Прерових багажа за важните неща и тръгнах към летището.

Прелетях разстоянието от София до Варшава, здраво вкопчена в седалката на място 11D. Полетът беше сравнително приятен, като изключим леката турбуленция и Казачока, който спретна дясното крило на самолета. Според стюардесите съм си била внушавала. Но всяка наночастица от страха ми се изпари, когато под краката ми се появи прекрасната нощна Варшава. Това беше най-невероятната гледка, която някога е галила погледа ми. Започна се енергично ровене за телефони и фотографиране по целия борд. Но не и аз. 

Телефонът ми го нямаше. В истинска паника изсипах цялото съдържание на дамската си чанта в скута на човека до мен, който започна неистово да ми крещи. Светнаха лампите за коланите, а по пътеката се търкаляха червила и стюардеси в опит да стигнат до нас и да разберат какво се случва. Но суматохата около мен беше просто шум.

Фактът, че съм си изгубила телефона, означаваше само едно. Отменени полети, въздушна полиция, жандармерия и българските посланици от няколко държави на летището във Варшава, след като майка ми не е успяла да се свърже с мен. Кацаме, всички пляскат, аз - дишам в пликче. Трябваше незабавно да измисля начин да се свържа с майка ми и с гаджето ми преди някой да получи масивен инфаркт.

Картината, която съзнанието ми нарисува минути по-рано, започна да става реалност, когато бяхме помолени да останем по местата си.

- Дами и господа, запазете спокойствие. Предстои рутинна проверка по сигнал, постъпил преди минути.

Слава Богу, оказа се просто мургав пасажер с фалшиви документи.

След като слязох от самолета започна същинският купон. Имах два часа, в които да намеря телефон и гейт едновременно. Предвид липсата на всякаква ориентация във време-пространството у мен, смятах, че второто ще бъде по-трудно. Всъщност се оказа, че да помолиш българин за нещо на международно летище означава или че си телефонен измамник без граници, или авантаджия, на който му се свиди роуминга.

След десетина пренебрежителни погледа, се появи тя - нисичка италианка около 50-годишна с добродушна усмивка на име Франческа. Погледна ме със загрижения поглед на майка, която съчувства на друга майка. Услужливо ми подаде телефона си и набрах номера. Два пъти сигнал за свобоно и се започна. Как е можело да съм толкова безотговорна. Нали съм знаела колко е страшно сега по летищата. Не мисля ли за нея. Накрая завършихме разговора с "Обичам те", последните четири цифри от ЕГН-то ми и отговор на въпроса: Как се казва жената на първия братовчед на баща ми. За по-сигурно, не че не е познала гласа на собственото си дете.

Разговорът с любимия протече значително по-спокойно. Просто ме увери, че ако пак си изгубя телефона, което ще е за 32-ри път, ще ми предложи брак на фона на флашмоб с всичките ни роднини.

Това бяха от онези кратки разговори, които ти стоплят душата. В които осъзнаваш, че някъде, някой те изпраща и се тревожи. И че някъде, някой те очаква и го е грижа.

В оставащите 40 минути до полета с Франческа пихме безвкусно кафе и разговаряхме. На 15 срещнала любовта на живота си, както тя самата я описа. Любимият й Масимо бил бедно момче от провинцията. Класическата италианска приказка, обаче, не завършила толкова неочаквано за онези времена. Родителите й я омъжили за напълно непознат, а тя така и не успяла да обикне съпруга си. Тайната им любов с Масимо продължила до преди 1 година, когато той починал. Вече загубила половината от себе си, тя се осмелила да поиска развод. И сега 50-годишната жена е тръгнала да търси своето щастие по света.

- Все някъде - каза тя - има и за мен място под слънцето.

След срещата с Франческа бях изключително благодарна за собствената си разсеяност. Тази жена беше едновременно вдъхновение и урок. Да се бориш докрай, да не се примиряваш, когато сърцето ти е другате. И да не спираш да търсиш своето място под слънцето.

През следващите два часа нямаха никакво значение украинските танци на машината. Стъпих на шведска земя, развълнувана до припадък. В главата си бях направила план как точно да изживеем всяка една секунда заедно от предстоящата седмица. Плануването не продължи дълго. След като го видях да ме чака на изхода, ми стана ясно как ще я караме.

Беше съвършеният момент на съвършеното място. Точно от онези, в които осъзнаваш, че всичко това си струва. Без значение колко е трудно понякога да преглъщаш не само разстоянието, но и всички загрижени съвети на хората около теб. И че всъщност не е нужно да убеждаваш някой друг колко реална е тази любов, щом именно тя кара целия останал свят да изчезва.

Следващите дни преминаха в много обичане и обиколки из величествения Стокхолм. По случай годишнината ни решихме да се потопим в атмосферата на класически шведски ресторант. А аз като една класическа туристка си поръчах най-известния шведски деликатес - Сюрстрьоминг. Меката светлина и тихата музика бяха идеалното дуо, които направиха тази вечер още по-разкошна.

Малко преди да сервират вечерята ни, около нас започна притеснително движение на хора и чинии. Келнерите започнаха да обикалят по масите и учтиво да местят гостите си в другия край на ресторанта. В главата ми започна да се режисира нов филм. Ами сега, ако вземе наистина да ми предложи? И деца сигурно ще иска. Не, че не го обичам. Обичам го, обаче...

Дебатът в главата ми "за" и "против" брака кипеше на пълни обороти, докато неловкото мълчание беше прекъснато от двама келнери, които сервираха вечерята ни - виртуозно украсена вкиснала херинга, чиято ферментация вероятно е продължила поне година. Миризмата, която се носеше наоколо, беше способна да те подтикне към самоубийство. Шокът беше изключителен, когато се опитах да обясня, че рибата ми е развалена, а келнерът се обърна към мен и каза:

- А вие какво очаквахте?

Очевидно изпълнението преди малко е било съзнателно отцепване на района около нашата маса, именно заради газовата атака, която ми сервираха. Евакуирахме се и ние, преди единия от двама ни да изпадне в несвяст, с пълното убеждение, че и без Сюрстрьоминг ще изкараме някак. Не ни трябваха ресторанти, за да отпразнуваме любовта си. Идеята за усамотение с бутилка вино ни устройваше напълно. Нас - да, но не и шведското законодателството. Очевидно в Швеция няма никакъв проблем да ядеш прокиснала риба, но алкохол в неделя не можеш да си купиш. Не е нужно да споменавам какъв ден беше. Не ми стана ясно обаче какво правят шведите, ако ги зарежат в неделя. Лично мое мнение - не са го измислили като хората.

В крайна сметка допихме бирата от събота на свещи. Приготвих вечеря за двама, която включваше филии с лютеница и луканката, която му подарих по случай годишнината ни.

Времето отлетя нечовешки бързо и докато се усетя, вече събирах багаж. Отново ме чакаха самолети и един Господ знае още какво. Прибирах последните неща в куфара, когато със своята проницателна усмимвка, любимият ме погледна и попита:

- А потърси ли в джоба на якето си?

Точно така. Телефонът ми си стоеше тихо и кротко на flight mode в джоба на якето. Но въпреки това, никак не съжалявам, че не го намерих цяла седмица.

Cъбития

Мисъл на деня