цветно

На ръба на Риска

Снимка: pexels.com

Не сте ли си представяли как двама ваши любими автори преплитат световете си? Аз го направих и адски се забавлявах. Този разказ не е опит за плагиатство, той е поклон пред таланта на двама титани на перото - Тери Пратчет и Дж. Р.Р. Толкин

Баба Наинат отвори първо едното око. Имаше намерение да поспи още малко с другото. Макар и наполовина спяща, веднага се сети какъв ден е днес. Беше денят, в който тя и Леля Грог щяха да проверят оная работа с паралелния свят в планината при езерото Уискинсин. Езеро, за което Леля просто не можеше да се побере в кожата си, че разбира едва сега.

Най-накрая отвори и другото око. С усилие остана неестествено ококорена и се завлачи из подредения хаос в къщата. Завлачи се и тя не знаеше за какво, най-вече, за да не заспи. Скоро, или поне така показваше спрелият часовник, на вратата на къщата с килнат комин цъфна Леля Грог.

Езерото стоеше пред тях, притихнало като дебнеща котка - привидно спокойно, но всъщност готово да ти скочи. Това, което бяха прочели в дебелите книги за езерата телепорти бе следното: отиваш при езерото телепорт, грабваш в шепа глътка от кехлибарената течност, изпиваш я и изричаш следното тайнствено заклинание - тукащосакрийдаговидимбързоний. За връщането пишеше същото, само че трябваше да произнесат заклинанието отзад напред.

Изпълниха стриктно указанията почти без поражения. Само дето Грог щеше да бъде разполовена между два свята, но кой ти издребнява толкова. Озоваха се на същото място, но с други обитатели. Ниски, спретнати и чисти човечета с космати крака. Бляк! Такава чистота не беше присъща даже и на най-чистоплътните обитатели на Льокър.

Баба реши, че тук дипломацията е рискован подход. Разликата в миризмата не може да не създаде бариера. Скриха се в един храст, преди да са привлекли още повече внимание. Наинат реши да се опре на обратната психология при разрешаването на проблема с комуникацията. Преди да отвори уста обаче Леля я изпревари:

- П-с-с-с-т! Ей ти, ако ни земиш да додеш, ши зема да те прокълна!

Създанието се втрещи от зловещите слова на непознатата жена и реши да не рискува да проверява истинността на думите й. Приближи се и подаде ухо към храста с надеждата, че няма да го накарат да се приближава и сантиметър повече. Уви, накараха го и за негово нещастие установи, че там има още една притеснително изглеждаща персона.

- Виж к‘во, ши ни кажиш к‘во си и к‘во интересну има тука! - каза Леля отново със сериозен и авторитетен тон.

- Космокрак. Космокрак съм аз. Има вкусна храна, чай, красиви поля, лули…

- Т‘ва интересно ли е спуред теп? Казвай има ли тука нек‘фа тайна дет ‘сички я знаят, ама е тайна? - продължи да настоява вещицата.

- Не зная, честна дума! Космокраките не лъжат!

Е това вече разлюти Леля Грог. Остава да каже стерилното джудже, че и не близват. Пфу! Само си загубиха времето. Тук няма нищо интересно. Точно да отвори уста и да прикани сърдито Наинат да си ходят и от джоба на космокракия изпадна някакъв пръстен. Тя го взе за ужас на съществото и аха да го попита каква е тая дрънкулка и видя как очите му стават притеснително големи и тревожни.

От думи нямаше нужда вече. Ясно беше, че тоя ми ти пръстен е я скъп, я нещо друго и трябва да стане притежание на льокърските вещици. Космокракият направи всичко по силите си да ги накара да му го върнат, но науми ли си нещо вещица, ходи се разправяй. От страх от проклятия не можа да приложи физическа саморазправа. Не че и без това беше способен на такова нещо.

Прибраха се в къщата на Баба Наинат и започнаха да мъдрят как да си разделят придобивката. Леля го бе видяла първа, та по право й се падаше поне по-голямата половина. И така, сложила пръстена на малкия си пръст, Грог започна да се опиянява от притежанието му и до вечерта стана категорична, че той е единствено и само неин.

Баба не възрази първоначално. С всяка следваща минута, която прекара до пръстена, тази пълна липса на възражение се обърна в абсолютно присъствие на такова. Не че искаше тая тенекия за украса, просто някакво нетипично и обсебващо чувство сега не позволяваше друг да я има.

Затова изчака Леля да заспи, което отново според спрелия й часовник не беше дълго, и измъкна внимателно пръстена. Онова странното чувство не й се нравеше и затова реши да го метне от ръба на Света на Риска. Не можеше нито да го притежава, нито да позволи друг да го държи в ръцете си.

Свърши я тая работа, ама само каква работа свърши! Метна пръстена, той отскочи от ръба и попадна в прозяващата се уста на Великата О‘куин. Прибра се доволна от своята изобретателност и освободена от неприятни мисли и усещания. Но дали свободата й щеше да трае дълго и какво беше направила със Света на Риска - това тепърва предстоеше да се разбере…

Мисъл на деня