цветно

Най-добрият разказвач на истории (писмо до любимата)

Снимка: pixabay.com/Aytan

Пише ми се бе. Пише ми се. Щото така ми е отвътре - има нещо за казване. Ама думите са курви. Плащаш - получаваш. И после следващият. И все не е достатъчно. И все някой плаща повече.

А аз събирам от закуски, бе копеле (смее се), да плащам на курвите. Да им плащам, за да им се кланям...(Празните бирени бутилки пълнят стаята със задушаващ мирис на тежко и застояло.)

И така и го запомних - "най-добрият разказвач на истории" - с дупка в левия чорап, дъх на застояла бира и дивно преклонение пред "курвите". Беше почти вчера и почти никога. Няма утре.

А мен все не ме бива в разказването. И от опашката го почвам. Ама нали се сещаш - "имам нещо за казване". На тебе точно. За него. За тоя дето като седнеше на масата и пълнеше стаята. И жените му се лепяха, знаеш ли. Като курвите по парите, при него се лепяха за думите.

Само ако можех да разказвам така... Сега щеше да ме четеш, а не да проверяваш още колко има от моите драсканици. Ама живот - всеки му своето.

Изпратихме го вчера. Двама бяхме. С кривнат ковчег го бяха изсипали до дупката, мрънка някакъв десет минути и кой от къде е. Даже бира нямаше. Не, че е важно. Обаче, тегаво беше. Следобед. Пек. Скапана работа. Трябваше да има поне бира.

Ох, ще опитам от начало. Разхвърляно ми е отвътре. Ама ще опитам.

Помниш ли кръчмата в стария квартал? Оная с оранжевите тенти. Там се запознахме. Пак нещо разказваше, а около него хората се множаха, като че раздаваше пари. И аз отидох. С тълпата. Така не съм се смял май никога повече. А той прегръща две фусти и разказва.

После се понапихме и ми вика:

- Седни, копеле, седни, че имам да ти разказвам. Ма'ни ги от главата си тея боклуци, дето дрънкам цяла нощ - никаква истина няма в тях. Да се хранят кучетата. От мен да знаеш, един ден, аз ще напиша романа на века! Само голата истина в него. Грозна и смърдяща на бира. Ама истина.

- И за какво се разказва - питам го, без особен интерес.

- За хората бе. То има ли друго, в което истината се е скатала в най-черната дупка. Няма. Ей за т'ва аз ще им я извадя. От тях, отвътре ще им я извадя и ще им я набия в самодоволните физиономии.

- Нали се сещаш, че никой няма да признае твоята истина за своя?! Ама няма лошо де - те пиши. Може да стигне до някой и да му се окаже важно. Точно тогава.

- Ти ще я видиш, копеле! Истината. Обещавам ти, че ти ще я видиш! Само да я завърша...

Този разговор си спомних вчера. От там нататък с него пиехме по цел нощи и всяка нощ аз го питах до къде е романът, а той казваше "още не му е времето да го завърша". Толкова.

Дума не обелваше повече за него. И си разказваше неговите си неща. И всяка вечер нова история и нова жена. Само махмурлукът май си му беше все един и същ.

Усещал съм се, че му завиждам. Като си отвори устата. Като тръгне с жената. Като тегли една майна на всичко. Много свобода имаше в него. От оная дето като я вкусиш и ти се свива в стомаха. Далече от всички битовизми и криви на суетата.

В тая Вселена, която създаваше можех да изпадам в безвремие. Безвремие любима, можеш ли да си го представиш

Спомням си веднъж... (май ще стане дълго)... Седим и той нещо разказва. Хора безброй. И всеки вперил поглед в него и чака следващата дума, все едно сме в пустиня и някой раздава водата с капкомер. И изведнъж нашият млъква и става.

И отива и сяда на другата маса. Хората се поогледаха, поослушаха се, разделиха се на групички и си затръгваха. А аз се домъкнах до него и понеже не знам какво се случва и без дума да обеля само седнах и запалих цигара.

- Гледай ги бе - той говореше по-скоро на себе си - празни са като фунии бе. Ти наливаш, то изтича. Ще го завърша аз тоя роман. Време му е вече. И всичките те ще са вътре. И ще се познаят бе. И оная снощи и тя ще е вътре. Всичките. Някой трябва да я пусне тая истина да диша вече. Всички ще се издушим. А после ще се изколим като пилци. И на никой няма да му пука. А е важно бе (вече се обърна към мен). Важно е да знаеш истината преди края на историята. Баси, колко е важно. Ще гръмне в мен бе, копеле. И в тебе ще гръмне. Всички я носим и никой не смее да я извади. И тя просто ще гръмне. Иначе се озъртаме. Да я търсим. Дръжки. Всички сме лицемери. Голямата работа. Парад на суетата. А са празни като фунии бе...

Не мога да си спомня добре останалото - говори дълго... Но и не е важно. Истината е важна.

...Намерих романа, любима. Вчера. Два часа не посмях да го разлистя. Голата истина и мирише на бира. 246 страници истина. И днес така ми е отвътре - има нещо за казване.. Ще ти препиша част... защото той беше прав - Важно е истината да се знае, преди края на историята. Баси, колко е важно.

"Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам.
Дата: Заспивам сам.
Дата: Събуждам се сам..."

246 страници. Истина. От най-добрия разказвач на истории.

Автор: Зорница Волева

Cъбития

Мисъл на деня