цветно

Не умрях! Защото един човек се отнесе към мен по-внимателно

Снимка: pixabay.com

Бях младши научен сътрудник в един институт по физика и разработвах една идея. Затова жена ми трябваше да работи на три места, за да оцеляваме някак си. Накратко, бях изобретил един нов тунелен диод, трудно е за обяснение...

Похвалиха ме в института. Дадоха ми премия 50 рубли. И ми предложиха да се захвана с нещо друго. Занесох вкъщи резултата от моя тригодишен труд - 50 рубли. Жена ми ме погледна с такъв поглед, както се гледа на... нищо.

Една голяма западна фирма ми предложи да купи моя патент за много пари. Но аз - не! Исках това да работи тук, при нас. Ходих по всякакви институции, предлагах им. Казваха ми: "Много яко, но това не е нужно на никого."

Започнах да пия. Много да пия. Загубих работата си. Жена ми ме напусна. А за мен нищо не беше важно, освен пиенето.

Сутрин, обед, вечер. От сутрин до вечер бях мъртвопиян. Това беше страшно.

Веднъж почувствах, че скоро ще умра. И знаете ли, дори се зарадвах на тази мисъл. Тя изобщо не ме изплаши. Исках само едно. Да е по-бързо. Почнах да търся смъртта. Честно ви казвам.

Почнах да търся смъртта. Биех се с полицаите, закачах хората, съседите. Биеха ме, мушкаха ме. Спях по улиците, лежах по болниците. Казвам ви, биеха ме до кръв. И нищо. Пак се свестявах. Вкъщи, като улично куче, ближа раните си и пак се свестявам.

Само от едно се страхувах. Да се хвърля под влака или през прозореца. Само от това ме беше страх. Не знам защо! Боях се!

Веднъж пътувах в електричката. Бях много пиян. Мръсен, миризлив. В нея имаше страшно много хора. Отново започнах да се заяждам с всички. Крещях, псувах. И знаете ли, гледах се отстрани и се радвах. Радвах се на своята мерзост. Радвах се!

И мечтаех само едно, да се намери поне един човек, който да вземе и да ме изхвърли от тази електричка, в движение. И мозъкът ми да се пръсне по релсите.

Не, всички седяха и мълчаха. Гледаха ме, но седяха и мълчаха.

Освен една жена, която пътуваше с детето си. Момиченце на 5 годинки. Чух какво каза момичето на майка си:

- Мамо, този чичко е луд. Страх ме е.

А жената му отговори:

- Не, той не е луд... просто му е зле.

Продадох технологията си на една западна фирма. Сега тя работи на практика във всеки втори мобилен телефон. А аз съм представител на тази компания. Но това не е толкова важно.

Жената от влака сега е моя съпруга, а момиченцето е моя дъщеря. Имаме и син. На четири годинки.

И това не е всичко. Не.

Възможно е и той... Този младеж, когото съдим в момента... да е длъжен да изгние в затвора. Може би това е неговата съдба. Кой знае?

Аз също трябваше да умра на улицата. Но не умрях! Защото един човек - само един! - се отнесе към мен по-внимателно. За разлика от другите.

Монолог от филма "12" на Никита Михалков / Източник: gnezdoto.net

Cъбития

Мисъл на деня